— Това може да се нареди — каза той най-после. — Ще телефонирам на някое бюро за такси да те вземе отнякъде. Може да се наричаш мис Смит, Джонс или Робинзон. Кажи на шофьора да те заведе до гората Ашдаун, слез за една малка разходка, или още по-добре кажи му да дойде да те вземе след един час. Няма да донасяш стоката тук, така че няма никаква опасност.
Тя кимна бавно.
— Ще го направиш ли? Ти си цяло съкровище!
Той взе в двете си ръце ръката на Ан и изглеждаше така радостен, че за секунда тя се почувствува засрамена от себе си.
За четвърт час Марк Мак Джил успя да начертае план на местността.
— Мини през Ист Гринстид и после по това шосе…
Тя отиде в стаята си да се приготви за пътуване. Когато се върна, Марк й каза, че вече е поръчал колата; тя трябваше да я вземе след половин час при Ледброк Гроув.
— Вземи таксито там, моя мила. — Той я погледна замислено. — Няма да те моля да запазиш в тайна това малко приключение, защото ти вярвам, Ан, знам, че колкото и да обичаш Брадлей, няма да ми причиниш беда.
— Захарин ли е?
— Кълна се — имаш честната ми дума! Не знам кое е по-ценно.
Тя предполагаше, че Брадлей или хората му наблюдават къщата, но не забеляза никакъв детектив да я следи, докато отиваше към Бонд Стрийт.
Тук взе такси и десет минути по-късно го освободи на мястото на срещата. Колата пристигна след пет минути, голяма, красива лимузина и след като плати на шофьора и му даде инструкции, тя се настани удобно във вътрешността.
Като способен шофьор, тя мразеше много бързото каране и сега беше доволна от равномерния ход. След като минаха Гринстид, тя изучи плана. Той можеше да бъде разбран и от дете.
Тя насочваше шофьора където искаше, докато стигнат мястото, откъдето бе решила да започне търсенето си.
Небето бе покрито с облаци. Сега се радваше на това, защото валеше ситен дъжд. Това беше обстоятелство, което правеше обяснението й на шофьора да звучи неправдоподобно.
— Елате след половин час да ме вземете — каза тя. — Един мой приятел е бил скоро тук и е изгубил нещо. Отивам да го търся.
— Не мога ли да ви помогна, мис? — каза шофьорът, като ставаше.
— Не, не — каза Ан бързо, — по-добре сама да го потърся.
Той не искаше да я остави сама в това пусто място, но тя го накара да отиде стотина ярда нагоре по неравния път и там да я чака.
Първият обект беше езерото. То бе твърде голямо и доста дълбоко, защото имаше табелка, която забраняваше къпането. Малка гора от храсти го обграждаше, а високата трева правеше мястото идеално за скривалище.
Тя претърси систематически околността, като разбутваше всеки храст с бастуна, който беше донесла. Половинчасовото търсене не даде никакъв резултат. Тя се страхуваше да не би шофьорът, воден от желание да помогне, реши да се върне. Може би полицията е вече огледала местността и е открила пакета. Възможността, че сега я наблюдават и могат да свържат присъствието й тук с пакета, я изпълни за момент с панически страх.
Вече щеше да се откаже от търсенето, когато видя един счупен клон на едно малко дръвче. Клонът беше откъснат и лежеше в краката й. Мястото беше още прясно и тя започна внимателно да търси наоколо. И после изведнъж намери пакета. Кафявата хартия, която го обвиваше, беше просмукана с вода и една от вървите скъсана. Той имаше форма на топка и тя знаеше, че съдържанието е обвито с много пластове хартии. Извади от джоба си ножа, който бе взела със себе си, отряза връвта и отстрани опаковката. В средата имаше квадратна кутия от алуминий, капакът, на която беше запечатан с восък. Тя счупи печатите, отвори капака и изтърси около дузина добре познати пакетчета. Отвори една от тях. То съдържаше бял, кристален прах и тя бързо прехвърли около една лъжица в кутията, която беше донесла специално за целта. След като направи това, събра всичко и заедно с кутията го хвърли в езерото, колкото може повече към центъра. Кутията все още плуваше над водата, когато чу гласа на шофьора. За щастие той не можеше да я види и тя изтича към шосето.
— Безпокоях се за вас, мис. Тъкмо видях някакъв скитник да ви наблюдава.
— Къде е той? — попита тя бързо.
Тя се огледа, не се виждаше никой. Сърцето й биеше лудо, когато се върна към колата, като стискаше здраво кутията със „захарина“ в ръката си.
— Намерихте ли това, което търсехте?
— Да — каза тя задъхано.
Преди да седне в колата, тя чу възклицанието на шофьора и се обърна. Някакъв скитник или работник отиваше в обратна посока — дори от толкова далеко тя видя грубите му дрехи.
— Аз не видях колата, а вие, мис?
— Колата? — попита тя.
— Да, чух мотора й, но не я видях.