— Домът е празен, казваш — така ще е по-лесно…
Телефонът иззвъня и Тайзър подскочи от страх.
— Виж кой е! — изкомандува Марк.
Треперещият му събеседник вдигна слушалката.
— Кой е — почна той и после чу гласа.
— Добрият Тайзър ли е там? Марк при теб ли е? На Марк искам да говоря.
Тайзър покри наустника с ръка.
— Ли! — прошепна задавено той. — Иска да говори с теб, Марк…
Марк грабна апарата от него.
— Е добре, Ли, какво искаш? — попита той остро. — Откъде говориш?
Той чу слабо кискане.
— Не от „Леди Стерс“. Телефон аз нямам — той е лукс за „Леди Стерс“. Скоро ще те видя, Марк.
— Къде си? — попита пак Марк.
— Ела в „Леди Стерс“, Марк, не утре, вдругиден и доведи и младата леди — сестра на Рони. Бедното момче…
Марк го чу да говори някакви несвързаности на невидимите си деца и се засмя.
— „Леди Стерс“? Добре, ще дойда.
— А добрият Тайзър ще доведеш ли? Доведи го, а и ти ще дойдеш, нали, Марк? Моята памет отново е в ред.
В последното изречение личеше явна заплаха и Марк трябваше да преглътне, преди да отговори.
— Петък, по кое време?
Старецът не отговори, чу се само как остави слушалката.
— Какво искаше той, Марк? Дали не крои нещо против нас?
Марк хвърли поглед към потното лице на подлия си събеседник и помисли, че немалко удоволствие би му доставило да го удари.
— Паметта му се връща, това е всичко. Кой ще повярва на този луд, стар дявол?
Той посегна към телефона, Тайзър чу познат номер и после:
— Ти ли си, Ан? Тук Марк. Аз съм в Дома, Брадлей е тук: той иска да говори с теб за стоката, която донесе от Ашдаун.
Ан отвори уста.
— Стока…?
— Ти знаеш, Ан. Той казва, че си донесла една кутийка, пълна с кокаин… да, кокаин; не бъди глупава, знаеш какво е кокаин.
Тонът му беше нарочно нетърпелив. Бързината му я убеди, че той говореше истината, че Брадлей беше там и че беше почнато разследване.
— Веднага идвам.
— Вземи такси — каза той и затвори слушалката.
Тайзър се вглеждаше в него.
— Защо я викаш тук? — попита той треперещ, но Марк Мак Джил не обърна внимание на въпроса.
Той запали цигара и духна дима нагоре.
— Помниш ли хората, които преди 4–5 години ни създаваха безпокойства, като буйствуваха среднощ? — попита той.
Тайзър бавно кимна.
— Какво правихме с тях? — попита Марк.
Другият въздъхна тежко.
— Скъпи Марк, ти знаеш какво правехме. Твое предложение беше, ако не се лъжа. Слагахме ги в №6. Не сме го употребявали от години.
Марк кимна.
— Слагахме ги в №6 и те можеха да реват и викат с дни и никой не би ги чул — една чудесна моя идея, а? Празна ли е стаята сега?
— Да, Марк… но недей… това е първото място, което ще прегледат.
— Защо? — попита другият. — Ако Брадлей получи утре телеграма, че Ан си е заминала, той няма да се безпокои. Ще наредя да скрият куфарите й.
Тайзър мърдаше на стола си ту вляво, ту вдясно, като паралитик, като стискаше ръцете си една о друга.
— Не прави това, приятелю, не прави това! Тази бедна, млада леди…
— Изглежда, че не мислиш за собствената си кожа, а? — попита Марк хладно. — Мислил ли си някога как се чувствува човек в килията на осъдените на смърт през последните 24 часа — как спиш, кога се събуждаш и за какво мислиш, когато отвориш очи? Ако приемат доказателствата на стария Ли — ние сме изгубени, ти и аз, Тайзър. Те ще ни обесят само веднъж, колкото мъже, жени и деца сме убили.
— Ти няма да я убиеш, нали? — Тайзър почти изрева думите. — Марк, няма да го понеса…
Голямата ръка на Марк затвори устата на Тайзър и го хвърли върху стола.
— Стой мирно или ще спестя на мистър Стин малко работа! — изсъска той. — От какво се страхуваш ти?
Дълго време мина, преди Тайзър да се съвземе. На външната врата се почука; Марк отвори. Беше Ан.
— Кой те пусна да влезеш? — попита той бързо.
— Вратата беше отворена.
Марк изскочи навън. Портиерът беше изчезнал. Той беше предвидил уволнението си и се беше оттеглил с куп доста ценни предмети. Марк затвори вратата и се върна в стаята при момичето.
— Къде е мистър Брадлей? — попита тя.
— Излезе, но ще се върне след няколко минути. Той е оставил вратата отворена — каза той. — Седни, Ан. Каква е тази история, че си донесла кокаин в Лондон?
Известно време тя стоя с очи в пода, после изведнъж го погледна.
— Да, донесох малко кокаин в Лондон. Исках да бъда сигурна. Марк, през цялото време ти си ме лъгал — аз съм пренасяла тази ужасна стока. Брадлей е бил прав.
— Брадлей е бил прав, нали? — подразни я той. — Не е ли винаги прав? Герой между полицаи! Ти си ме вмъкнала в опасна история, Ан, и ти ще ме измъкнеш. Брадлей е намерил доста стока тук и иска ти да потвърдиш, че тези са пакетите, които си пренасяла.