Тя се втренчи в него.
— Как мога да направя това? Рядко съм ги виждала — каза тя.
Тя не обърна внимание на Тайзър, който седеше свит на стола си, с пепеливо лице. Дългите му кокалести пръсти не бяха спокойни.
— Ако искаш да потвърдиш, свободна си — каза Марк. — Те са около петдесет.
Той отвори вратата, кимна й да го последва и тя не се поколеба да върви след него. Горе, в началото на стълбата, имаше една тежка врата и той я отвори. Вътре беше съвсем тъмно, но той натисна един ключ на стената и стаята се освети. Тя беше просто мебелирана, с нечисто легло, един стол и счупена кана за вода.
— Ето ги. — Той посочи зад вратата и тя влезе в стаята. Кракът му бутна вратата и тя се затвори. За момент тя го гледаше като втрещена, после се спусна към вратата, но той я хвана в ръцете си и я задържа.
— Тук ще хабиш само дробовете си, ако викаш — каза той. — Трябва да те предупредя, че в тази стая сме имали няколко случая на делириум тременс.
Тя сега видя, че стените бяха покрити със сатен, ситно набран; прозорец нямаше — само един малък вентилатор близо до тавана и когато съзна опасността, в която се намираше, лицето й стана бяло.
— Твоята „Летяща бригада“ трябва действително да лети, за да хване този гълъб — каза той весело. — Ан, ти беше лошо момиче.
— Пусни ме да изляза.
— Тук ще стоиш един или два дни, докато напусна страната. Ако ми създаваш безпокойства, ще напуснеш страната, а също и света, дълго преди да стигна Саутхямтън.
Той каза това с приятен глас, но тя схвана, че говореше истината.
Ан Перимен не се плашеше лесно, но този път беше уплашена. Тя знаеше, че Брадлей не е в къщата и никога не е бил и че историята за откритието му е измислица.
— Марк, ставаш глупав — каза тя, като се мъчеше да говори с твърд глас. — Ти знаеш защо донесох кокаин в Лондон. Исках да бъда абсолютно сигурна, че не пренасям захарин и това беше единственият начин да проверя.
— Не си го пратила за анализ по някаква случайност, нали? — попита той саркастично.
— Не беше необходимо. Достатъчно беше да го допра до езика си, за да позная, че не е захарин, а наркотик. Ако се опитах да те предам на полицията, какво ми пречеше да донеса цялото количество в Лондон? Защо щях да премахвам доказателството, като го хвърля във водата?
Марк помисли за момент. Имаше логика.
— Това е солиден аргумент, моя мила, но ще те държа тук един или два дни, в случай, че се случи нещо. Ще се погрижа да ти се доставя най-добрата храна.
— Защо не ме остави да замина за Париж? — Въпреки самообладанието й, гласът й малко трепереше. — Тогава няма да стоя на пътя ти, Марк. Няма да се страхуваш, че ще се срещна с Брадлей…
— Можеш да заминеш за Париж след няколко дни — каза Марк, — а в това време ще останеш тук и благодари се на това, че като си лягаш да спиш, си сигурна, че ще се събудиш жива на другата сутрин.
Той отвори вратата и за момент гърбът му беше към нея. Преди да схване какво става, тя го хвана за рамото и го обърна. За момент той изгуби равновесие и преди да се съвземе, тя избяга навън. Преди обаче да достигне началото на стълбите, една ръка се обви около нея, а друга запуши устата й.
— Какво става тук?
Марк се обърна и видя странна гледка. Пред него, осветен от една лампа в тавана, стоеше Седемен. Той беше облечен само с панталони и изцапана риза. Бялата му брада се вееше от течението и придаваше странен вид на лицето му. Голата му глава светеше като маслена топка, а в ръката си стискаше странния бастун, без който никога не ходеше.
— Какво става тук, Марк?
Марк хвърли страшен поглед към него и дръпна момичето по-близо до вратата на стаята, но с пъргавост, странна за годините му. Седемен скочи напред и прегради пътя.
— Пусни момичето или ще ти счупя главата!
Марк бе изпитал вече огромната сила на стареца и поотпусна момичето. Тя стоеше, подпряна на стената, неподвижна, полуприпаднала.
— И махни ръката от джоба си! — изрева Седемен, но Марк беше насочил револвера към него.
— Махни се от пътя! — изръмжа той.
Широка усмивка се появи по лицето на стареца.
— Държиш се като герой от филм — каза той. — Аз няма да се махна от пътя и ти няма да стреляш! А защо? Защото всеки полицай наоколо ще чуе изстрела! Долу револвера!
Той говореше меко, но ръката му се протегна изведнъж напред. Марк почувствува като че ли му е счупена китката, револверът с шум падна надолу по стълбата.
— А сега, млада леди, отивате ли си или оставате?
— Отивам си — каза Ан с нисък глас.
— Не можеш да си отидеш така — каза Марк. Той бе върнал спокойствието си със забележителна бързина. — Ела в стаята на Тайзър. Обещавам ти да не правя повече шеги. Нека слезе и Седемен — надявам се, че ще пие нещо.