Вече минаваше полунощ, когато й дойде безумната мисъл. Отначало тя я отблъсваше като невъзможна, но полека-лека тя я обзе дотолкова, че когато облече палтото си и постави малка шапка на главата си, изглеждаше да прави най-естественото нещо, при най-нормални обстоятелства.
Тя пресече улицата в същата посока, в която беше отишъл Марк — бе й съвсем безразлично дали ще го срещне или не.
Риджънт Стрийт беше безлюдна, с изключение на няколко пешеходци. Тя я извървя до половината, докато намери такси. Шофьорът чу нареждането й и изопна лицето си.
— Ще съм на загуба — каза той. — Вероятно няма да се намери човек да ме наеме оттам.
Тя му обясни, че ще я чака и той се успокои. Очевидно човекът познаваше този квартал.
— Твърде затънтено място е, млада леди, да идете сама там, освен ако посещавате приятели — каза той. — „Леди Стерс“! Господи, да, знам тази къща! Един стар евреин живееше там.
Той също бе живял там някъде допреди няколко месеца.
— Но къщата е празна, мис. Бях там миналата седмица и някой ми каза, че старецът не се е още върнал.
Ан се поколеба. Да предприеме ли това безумно пътешествие? Тя разреши въпроса, като отвори вратичката и влезе вътре.
Когато таксито вървеше надолу по Риджънт Стрийт, тя видя двама души да стоят накрая на тротоара и единият от тях направи знак на шофьора да спре, като вероятно мислеше, че е свободен. Когато премина покрай тях, тя видя, че единият беше Марк Мак Джил, а другият някакъв непознат. Тя въздъхна с облекчение. Марк, изглежда, отиваше в някой от клубовете, на които беше член. Той беше роден картоиграч и щастието винаги го закриляше.
След моментната уплаха, тя не чувствуваше вече неудобство, дори когато колата навлезе в тесните улички, водещи към „Леди Стерс“.
Тя спря колата пред къщата и слезе. В нито един от мрачните прозорци нямаше светлина. До слуха й достигна плясъкът на прилива и тя леко потрепери.
— Казах ви, че къщата е празна. Няма да намерите никой там, освен може би полицейския пост.
Хрумна й една мисъл и докато пресичаше улицата, тя се обърна към шофьора:
— Ако успея да вляза вътре, закарайте колата в онази странична улица — тя посочи — и там ме чакайте!
Отвори чантата си, извади една банкнота и му я даде.
— Наистина, вътре няма никой — каза тя.
Натисна звънеца, когото успя да напипа, и същевременно бутна вратата. Тя веднага се отвори. Изглеждаше като че ли Ли Жозеф я очаква. За момент тя спря нерешително на прага, после влезе в тъмния коридор.
Горе на стълбите имаше слаб лъч от светлина, който я водеше, докато се изкачваше по стъпалата, с болезнено туптящо сърце. На половината път откри откъде идваше светлината: вратата на стаята на Ли Жозеф беше отворена. На тавана вътре беше окачен електрически глобус, който разпръскваше мъждива светлина. Нямаше следа нито от Ли Жозеф, нито въобще от някакво човешко същество. Тя застана на прага, като оглеждаше стаята.
— Има ли някой тук? — попита тя нервно. Само ехото от думите й беше отговорът.
Стаята беше в безпорядък, но много по-чиста, отколкото Ан бе очаквала. Тя едва по-късно узна, че съпрузите Шифен няколко дни се бяха мъчили, докато изхвърлят грамадната купчина от нечистотии и прах.
Желязното легло на Ли стоеше на старото си място: покривките отдавна бяха махнати. Прозорците, които гледаха към канала, бяха поразително чисти и през тях тя видя светлините на няколко кораба, спрели на отсрещния кей.
— Има ли някой тук?
Тя повиши глас, обаче отговор не последва.
Тя не знаеше какво се крие зад двете врати, които бяха отворени и се нуждаеше от целия си кураж, за да разследва. Обаче едва направи крачка към една от тях и лампата изгасна. Настана пълна тъмнина.
Ан се дръпна към стълбите и в този момент видя как в средата на стаята се вдигна някакъв капак, който откри слабо очертан четириъгълник. В следващата секунда се показа главата на мъж. Все по-нагоре и по-нагоре се изкачваше тя, след това, в светлината на лампата, която той носеше, тя видя кой беше.
Беше мъртвият евреин!
Да говори ли с него? Преди да може да се реши, тя чу шепота на друг някакъв човек и лампата изгасна. Някой друг идваше, не един, не двама, може би трима души. Тя чуваше лекия шум от стъпките им по пода, последва друг приглушен разговор, светлият четириъгълник изчезна, после се чу тъпият звук от затварянето на капака.
Тя почака няколко секунди, като се мъчеше да чуе какво се говори, после шепотът престана, някъде се затвори врата и така внезапно, както изгасна, лампата се запали. Стаята беше празна.
Тя стоеше неподвижно на прага, като чакаше какво ще се случи. Първият звук, който чу, бе откъм стълбите: шум от стъпките на едър човек и тя чу името си, произнесено с тон на удивление.