— Добър ден, мис Ан. Надявам се, че не съм дошъл в неудобен момент, но бихте ли ми направили голямата чест да пиете чай с мен… на четвъртия етаж има бюфет.
Отначало тя искаше да откаже, но не обичаше да накърнява чувствата дори и на най-неприятния от познатите си. Подсъзнателно дори се радваше на поканата, тъй като Тайзър беше подходящ източник на информация.
— Ще се кача горе да ангажирам маса — каза той нетърпеливо, когато тя кимна. — Сигурен съм, скъпа мис Ан, че няма да ме разочаровате.
Тайзър умееше да изчезва моментално. Движенията му бяха така скрити и бързи, че наблюдателен човек веднага го губеше от поглед. Сега той изчезна, преди тя да успее да си обърне главата. Малко време след това, когато се изкачи с асансьора в ресторанта, тя го намери да седи до една маса в ъгъла пред прозореца, който гледаше към Оксфорд Стрийт. Той стана толкова рязко, че едва не обърна масата, като я отрупваше с несвързани благодарности.
— Преди всичко, скъпа лейди — почна той, когато тя седна, — аз не съм отговорен за това, което се случи миналата нощ. Бях ужасен, когато Марк…
— Да не говорим за това, мистър Тайзър — каза тя.
— Добре, добре — каза той бързо. — Беше много неприятно. Неджентълменско… лошо! Но Марк е такъв — грубиян, скъпа мис Ан.
— Виждали ли сте Ли Жозеф? — попита тя.
Лицето му, ако въобще беше възможно, стана по-бледо.
— Не, не съм виждал този мил старец. Какъв характер! Той като че ли е излязъл от някоя книга на Дикенс!
Тя едва се сдържа де не каже, че и сам той прилича много на една от отблъскващите фигури в „Дейвид Копърфийлд“.
— Неговите духове, например — продължи Тайзър. — В тях има нещо патетично, нали? Не че той действително вижда духове — вие не вярвате в такива неща, нали, скъпа мис Ан?
Той крадешком хвърли поглед към нея. В очите му се четеше загриженост. Какво я накара да каже това, тя не знаеше, но преди да помисли, вече бе попитала:
— Той вижда духа на Рони, нали?
Тя беше поразена от собствената си измислица. Ефектът върху Тайзър беше страшен: челюстта му се отпусна и лицето му се сви от страх.
— Не казвайте това! За бога, не говорете за това! — изписка той. — Не мога да понасям — действително не мога. То е непочтено, ужасно.
— Вярвате ли в тези неща?
Тя зададе въпроса повече, за да го успокои, отколкото да спечели доверието му.
— Не, не вярвам! Това е абсурд, липса на научна обосновка. Аз имам диплома, знаете ли, мис Ан… естествени науки. Тези неща са абсурдни. Но аз съм нервен човек и не мога да понасям даже да се разисква… за духове!
Но Ан беше добила твърдост. Сега тя можеше да казва неща, които преди няколко седмици не би и помислила.
— Ли Жозеф е видял, когато са го убили, нали?
Тайзър не направи нито жест на одобрение, нито на отказ. Той се вгледа в нея, като мигаше често, отвори уста в нещо като усмивка, но то беше по-скоро гримаса. Тя повтори въпроса си:
— Не знам, но, в името на добротата, да говорим за други неща.
Той извади голяма бяла кърпа и избърса лицето си.
— Някой ден трябва да дойдете на чай в моята малка къща — не, не, не Дома. Аз имам една pied-a-texxe към Бейсуотър Роуд.
Той изведнъж спря с отворена уста.
— Какво ме накара да кажа това? — попита той шепнешком. — Нали няма да кажете на Марк, скъпа мис Ан? Не знам защо ви го казах. Това показва само доверието ми във вас. Просто бих искал да ви я покажа. Там имам мебели за три хиляди лири… от спестени пари. Но няма да кажете на Марк, нали?
Тя поклати глава.
— Въобще не съм склонна да говоря с мистър Мак Джил — каза тя.
Той въздъхна тежко и се усмихна.
— Марк е странен, но, страхувам се, с него е свършено. Толкова глупаво е да накараш полицията да говори за теб, той си спечели един неприятел в лицето на скъпия мистър Брадлей — какъв гений е този човек! Той е извънредно способен полицай. Трябваше да бъде…
Той не можа да довърши. Ан би могла да направи това.
— Да, с Марк е свършено — Тайзър почти се развесели при тази мисъл. — Той печелеше много и сега, ако е умен, ще изчезне. Но суетата е слабостта му. Колко е жалко това, скъпа мис Ан, че толкова мъже, интелигентни и способни в работата си, разбиват кариерите си на една и съща скала. — Той поклати отчаяно глава.
— В какво отношение му е навредила суетата? — попита Ан. При други обстоятелства тя би била весела.
Тайзър сви тесните си рамене.
— За суетата му има много причини — каза той. — Например, въобразява си, че той и само той е сформирал организацията и че той единствен може да я управлява. Вярно е, че има много агенти, които са известни само на него. — Той се усмихна хитро. — Но също и на вас, нали, скъпа мис Ан? Сигурен съм. Агентът от Кардиф, например — каква мистериозна личност! Вие ходихте при него, нали?