Тя погледна на тротоара. Чантата й лежеше отворена и празна. За щастие, парите й бяха в един джоб отстрани. Едва тогава си спомни за военния.
— Аз съм ограбена — каза тя. — Един човек се блъсна в мен…
Тя разправи инцидента и детективът разбра истината, но въпреки това й предложи да го придружи до участъка.
Нейният обвинител имаше желание да избяга, но полицаят беше подготвен за това.
— Върви пред мен — каза той и онзи неохотно се съгласи.
Като пристигна в участъка, Ан узна цялата история. Човекът с кожената яка се беше оплакал, че тя му предлагала два пакета кокаин и се кълнял, че видял още дузина пакетчета в чантата й. Той се беше оплакал на първия детектив, когото видял, и резултатът беше, че спряха Ан.
Този ден, изглежда, не беше щастлив за обвинителя, защото в участъка се намираше един детектив, специалист по подземния свят, който веднага го позна и поздрави като стар клиент.
— Много съжалявам, мис Перимен — каза човекът, който я беше арестувал, — но очевидно полицията е била измамена. Бихте ли ми описали човека, който се блъсна във вас?
Тя описа човека, който приличаше на военен и полицаят се усмихна.
— Познавам го — каза той.
Като напускаше участъка, онзи, който я беше обвинил, искаше да я последва, но една ръка го спря.
— Вие оставате — каза полицаят с весела усмивка.
— Под какво обвинение? — попита обиденият и научи, че на другата сутрин ще трябва да отговаря за „опит да заблуди полицията“.
Детективът, който доведе Ан в участъка, я изпрати до улицата. Тя помисли, че това е много учтиво от негова страна, а когато той спомена, че работи с Брадлей, тя с известно неудобство констатира, че не е съвсем непозната в полицейските кръгове.
— Не мога да разбера защо този човек ви обвини — каза той. — Той е трябвало да бъде абсолютно сигурен, че имате „кок“ със себе си.
— Но това е абсурдно… — почна тя.
— Не е толкова абсурдно, колкото мислите, мис Перимен. Мисля си, дали не е поставил по-рано няколко пакета в чантата ви, за да може да ви обвини. Оставяли ли сте някъде чантата си?
Ан изведнъж си спомни.
— Да, забравила я бях в чайната.
— Бяхте ли с някого?
Тя се поколеба.
— С никого.
Тайзър беше, разбира се. Първото й впечатление беше, че той е целял да напакости на Брадлей чрез нея.
Когато се прибра в къщи, вратата на Марк беше отворена и вероятно той я беше наблюдавал от прозореца, когато идваше.
— Влез за момент, Ан, ако искаш.
В тона му нямаше нищо заповедническо.
— Не се страхувай: къщата е пълна със слуги и слугини.
Той затвори вратата след нея и я последва до столовата, която беше започнала да придобива неприветлив вид. Марк Мак Джил затвори вратата.
— Защо те арестуваха? — попита той.
Тя му разправи точно фактите.
— Ходи да пиеш чай и забрави чантата си? Кой беше с теб?
Да му каже ли? Нямаше голяма вреда, макар че беше решила да не издава двойната роля на Тайзър.
— Тайзър — каза тя. — Не мога да си представя, че би направил нещо толкова долно.
Марк сви устни, като че ли се готвеше да свири.
— Тайзър, а?
— Не мисля… — почна тя.
— Разбира се, той е бил. — Очите му се свиха.
— Защо би го направил?
— Защо би го направил! — изсъска той. — Защото е плъх и знае, че ако те арестуват, ще привикат и мен. Тайзър е Великия Непознат: открих това днес, докато теб те нямаше. Опита ли се да купи моя човек от Кардиф?
Ан въздъхна.
— Не знам какво се опита да купи. Толкова съм потресена от тази ужасна работа — ще се радвам да се махна оттук.
— Отиваш ли в Париж? — Той я гледаше внимателно.
— Мисля.
— Не си сигурна, а? Твоето положение в Лондон ще бъде твърде несигурно, нали, Ан? В края на краищата ти си спечелила известна репутация в полицейската главна квартира, а това няма да бъде добре за Брадлей, когато се ожениш за него.
Тя не отговори.
— Да не би той да напуска полицията?
— Те всички правят това рано или късно — отговори тя хладно.
Смехът му беше изкуствен. Очевидно не беше весел.
— Най-странният край би бил този — да се ожениш за „боб“. Можеше да направиш нещо по-хубаво Ан.
— Можех да се омъжа за контрабандист на кокаин — каза тя.
— Едва ли — каза той с възможно най-голямо хладнокръвие. — Аз съм вече женен — макар да не знам къде е тя сега и дали мога да се разведа с нея. Мисля, че не ще мога. Учудваш ли се?
Тя поклати глава.
— Нищо не ме учудва, Марк — нищо.
Той я потупа леко по рамото и тя се дръпна от допирането.
— Не бъди глупачка: няма да те убия. Ако посегна на някого тази нощ, то ще бъде… ти знаеш. Това е всичко, Ан.
Той й отвори вратата и когато тя излизаше, каза: