Ричи пристигна пълен с новини.
— Хванаха двама — те не бяха ранени. Другите изпратиха в болницата… О, да, човекът в малката кола беше мъртъв. Сблъскването е станало отпред. Казват, че шофьорът е бил полузамаян от кокаин…
Тя не искаше да слуша повече и го изпъди навън, като затвори вратата под носа му.
Значи, тази непочтена търговия на Марк нямаше да има край. Тя почваше с тези малки пакетчета, които Ан събираше и разпространяваше с такова леко сърце, като се радваше като глупачка, че измамва полицията и свършваше със смъртта на невинни хора, в мръсни участъци и тъмни килии, където те очакваха идването на неизбежния и страшен час.
Вечерта доведе един посетител — мистър Седемен, много по-добре облечен от обикновено и с бял цилиндър. Никой не знаеше на каква възраст той е почнал криминалната си кариера. Беше видял вътрешността на всички затвори в Англия и в дузина от тях персоналът го приемаше с радост заради разнообразието, което той внасяше в мрачната им работа.
Той беше съвършено трезвен и в обикновеното си разговорливо настроение.
Странното в него беше това, че колкото по-трезвен беше, толкова по-горд се чувстваше. Обичаше да говори за въображаемите си приятели от доброто общество, за този или онзи благородник. Вероятно имаше нещо вярно в това, защото той беше образован човек, говореше френски и немски с голяма лекота, разбираше испански и италиански. Два пъти й беше казал, че е завършил факултет в един от най-старите университети.
— Седнете, мистър Седемен. Мисля, че ви видях вчера…
— Пиян, страхувам се. — Мистър Седемен поклати бялата си глава. — Виното не е същото, каквото беше в младите ми години, или може би етикетите са други. Вчера имах нещастието да пия с едно Величество в един бар в Лонг Акр. Дали човекът беше величествен или не, имам леки съмнения. Той твърдеше, че е истинският цар на Абисиния и искаше да пише на първия министър на тази интересна страна. Всеки случай, той беше чернокож и успях да открия, че продава разни предмети по конните състезания, което, разбира се, не отговаря на твърдението за царския му произход.
Той въздъхна тежко.
— Дойдох да ви помоля да разубедите нашия добър приятел Брадлей, който е едновременно полицай и джентълмен, да изостави плана си да ме праща в санаториум. Целият си живот съм обикалял по санаториуми — той се изкашля, — с изключение на един около Пентонвил — и съм доволен, че темпераментът ми не отговаря на тях. На първо място, аз не съм стар, освен ако, разбира се, наричате четиридесет и девет години старост. — Бледите му очи я погледнаха, но Ан имаше сериозно изражение.
— На второ място, аз съм любител на откритите места и чистия въздух. На трето място, една позната жена ми предлага добър християнски дом, ако полицията има търпение. Тя излиза от Холоуейския затвор следващата седмица. Между другото, мис Перимен, нейното име е така сходно със Седемен, че мисля, че почти сме роднини. Както казах, въпреки нещастието и безпокойствата на номадския ми живот, ако мога да се изразя така пред една леди, аз все още се интересувам от хората, които живеят в мизерия и имам един велик план. Ако мога да събера достатъчно пари, да построя редица вили някъде около Ешер. Мястото е чудесно. Събрал съм вече, или по-скоро на път съм да събера, около три хиляди и седемстотин фунта и добри приятели постоянно дават това, което могат да отделят за подпомагане на тази благородна цел.
Намерението му беше ясно. Ан отвори чантата си и извади еднофунтова банкнота.
— Благодаря ви — каза мистър Седемен тъжно. — Ще получите скоро разписка от касиера. Полицията е много немарлива. Вече съм направил три пътувания до „Леди Стерс“, които са съпроводени с тежки разноски за трамвай и подкрепяне на силите, но досега сметките ми биват игнорирани.
— Често ли ходите в „Леди Стерс“?
Той тъжно кимна.
— Срещали ли сте мисис Шифен? Тя се грижи за къщата — благородна душа, омъжена за съпруг с не особено морални качества. Но самата тя… — старецът погледна през прозореца, усмихна се и млясна с уста.
— Но, мистър Седемен!
— Аз се възхищавам само от красотата — старецът побърза да я увери, — както бих се възхитил от една картина на Леонардо да Винчи, от статуи на Белвенуто или от някой италиански залез.
И после, изведнъж:
— Нося едно съобщение за вас. — Той бръкна в джоба на дългия си редингот и извади едно писмо. По почерка тя позна, че е от Брадлей.