Той беше срещал стареца всичко един или два пъти, но имаше желание да завърже по-голямо приятелство.
— Аз те познавам от Пентонвил.
Седемен вдигна вежди.
— Какво казахте, моля?
— Ти беше на същия етаж, на който бях и аз — каза Ерни.
Старецът сви рамене и отиде до малкия шкаф до стената.
— Мисля, че имаш грешка — каза той. — Пентонвил? Какво е Пентонвил?
Той отвори шкафа и лицето му се сви от недоволство.
— Там няма нищо — побърза да го увери мисис Шифен — Трябва да почакате, докато се върне мистър Жозеф. — После, като се обърна към съпругата си, пробъбри:
— Този човек мисли само за стомаха си.
Но Ерни искаше непременно да докаже, че се познават от по-рано. Сега Седемен беше човек от значение, във връзка с полицията и добър приятел в случай на нужда.
— Аз току-що излязох — каза той и старецът пак вдигна вежди.
— Мой мили, добър човече, нямам ни най-малко понятие за какво говориш. Току-що си излязъл, какво искаш да кажеш? Не се интересувам нито от излизанията, нито от влизанията.
Мистър Шифен беше сломен.
— Виждал ли си Ли Жозеф? — попита той и когато Седемен не отговори: — Ние го видяхме само веднъж. Получихме ключовете миналата седмица със заповед да почистим къщата. Работихме цяла седмица. Нямаш идея колко мръсно беше…
Той вдигна глава. Марк Мак Джил влезе бавно в стаята. Тайзър се вмъкна след него с гримаса върху отслабналото си лице.
— Добро утро, сър — каза мисис Шифен.
— Къде е старецът? — попита Марк.
— Не е идвал тази сутрин.
Тя почака за още въпроси, но тъй като такива нямаше, тя схвана знака на съпруга си и двамата напуснаха стаята.
Седемен, който продължаваше да търси ликьора, не обръщаше внимание на Марк, като че ли последният не беше в стаята.
— Нещата се изясняват, нали, Марк? — попита Тайзър многозначително. — По дяволите, тук няма нищо, което може да изплаши човека — аз съм страшно глупав, надявам се, че ще ми простиш.
Марк не му обръщаше внимание. Той се обърна към Седемен.
— Предполагам, че си дошъл да си пийнеш? — попита той.
По устните на Седемен се появи широка усмивка.
— Да, но за жалост, няма. — Той сви рамене.
— Няма, а? — Марк се усмихна злобно. — Мисля, че ти е ясно, че си изпуснал добра пенсия? Аз ти плащах добри пари след изчезването на Ли Жозеф. Можеше да започнеш да работиш.
— Не бъди абсурден — каза Седемен категорично.
Марк прекоси стаята и погледна през полуизчистените прозорци към параходите на канала.
— Виждал ли си Ли? — попита той през рамо.
— Виждах го, но не говорихме — каза Седемен тъжно. — С него не може да се говори. Губи се нишката на разговора…
— Защо се въртиш сега наоколо? — попита Марк. — Казват, че имаш къща някъде наблизо.
Седемен не обърна внимание на въпроса. С делови жест той вдигна ръкава си и Марк видя, че върху широката си китка той носеше смешно малък часовник.
— Извинете — каза старецът, — кръчмарят тъкмо отваря портите на рая. Аз ще бъда в „Патка и Гъска“, ако имате нужда от мен. Смешно име, но там има добра стока.
Марк почака, докато чу затварянето на вратата и като погледна през шпионката, видя Седемен да се отправя към любимия си клуб.
— Марк, спомняш ли си? — беше страхливият глас на Тайзър. — Той не каза нито дума в деня, когато дойде в Кавендиш Скуеър.
— Не, не каза нищо — отговори Марк, — ако говориш за Ли Жозеф.
— Никакви упреци, искам да кажа, нищо, по което можеше да се предполага, че е против нас. Той не ти създаде впечатление, че си спомня нещо за себе си!
Марк поклати глава.
— По някакво чудо е избягал — замислено каза той. — Ако не бях улучил него, щях да уцеля пода.
Той ритна настрана килима, който покриваше капака и разследва наоколо.
— Няма никакви следи от куршуми, нито даже от по-стари времена. Стрелях оттук и не съм могъл да го пропусна.
— Ан добре ли е? — попита Тайзър страхливо. — Мислиш ли, че тя не подозира — за Рони, искам да кажа? Би било страшно, нали, Марк? Естествено, ние не можем пак да я ангажираме. Колкото по-скоро излезе от страната, толкова по-добре. Винаги съм бил съгласен с това, нали, Марк? Не можеш да кажеш, че някога съм оспорвал възгледите ти.
Марк обаче не слушаше. Той натисна пружината под масата, която приличаше на буре. Капакът работеше така, както в старите дни. Един тъп звук и четвъртият отвор се появи в пода. На дъното се виждаше водата, която се плискаше около зелените колони, които подпираха стаята.
Като клекна на едно коляно, той погледна надолу: по челото му се появиха бръчки.
— Помниш ли деня, в който изпуснах часовника си в тази дупка? — попита той. — Тогава ние накарахме един от рибарите да се спусне да го търси, а когато го измъкнахме от водата, той беше полумъртъв. Той каза, че отдолу имало само кал — кал, която го задушавала и дърпала надолу. Колкото и силен да е човек, който падне вътре, ще умре, ако не знае да плува.