Старецът я погледна изпод вежди. При мъждивата светлина на стаята стори й се, че в очите му имаше мъка.
— Няма ли да те заболи, ако ти кажа?
— За Рони? — попита тя и старецът кимна.
— Какво искаш да кажеш, глупак? — попита Марк грубо.
— За него — каза Ли Жозеф. — Всяка нощ той идва.
— Всяка нощ? — Марк се изсмя. — Ти не си бил тук една година.
Той видя, че старецът се усмихва: това ставаше за пръв път, откакто го познаваше и гледката не беше красива.
— Така ли мислиш? И все пак, тук бях.
Тайзър беше пред припадък от страх.
— Не мога да понеса това! Господи! Не мога! Рони е мъртъв, Ли. Той не може да дойде тук…
— Всяка нощ в 11 и четвърт той идва — настоя старецът тържествено. — Качва се по стълбите и влиза в тази стая. Отива към масата, дръпва виното към себе си, но никога не пие. Той тъкмо щеше да пие онази нощ — помниш, нали, добри Марк, когато…
— Спри! — изрева Марк. — Не виждаш ли, че плашиш тази млада дама?
Ан го накара да млъкне.
— Не се грижете за мен — жив или мъртъв, аз не се страхувам от Рони.
— Нищо няма да видиш — каза Марк гневно. — Всичко е в побъркания му мозък.
Старият Ли си говореше:
— И така, Рони, аз ще ти дам виното, а?
— После какво става? — изръмжа Марк.
Ли Жозеф бавно се обърна към него.
— После той пада и столът върху него и той отново е мъртъв.
Ан се вглеждаше в Марк с широко отворени очи.
— Какво казва? — попита тя шепнешком. — Тук ли умря Рони, в тази стая?
Тя почувствува някой да хваща рамото й с такава сила, че почти извика от болка. Беше Тайзър.
— Не му обръщай внимание. Да си идем — съскаше той. — Тук е пълно с духове… погледни го!
Тя издърпа ръката си.
— Тук ли беше убит Рони? — повтори тя.
— И ти си луда като него — каза Марк, но в този момент чуха някакъв часовник да удря единадесет и останаха да чакат това, което щеше да се случи. Беше тихо. — Добре — каза Марк.
Още докато изговаряше думата, на долната врата се чу леко почукване. Никой не говореше. Те чуха вратата да се затваря и изведнъж Тайзър изписка от ужас. Някой се качваше по стълбите. Вратата бавно се отваряше. Не се виждаше обаче кой я отваря. Ли тръгна напред, към него, като че ли действително идваше посетител.
— И така, Рони, ти дойде, а? Идваш да поприказваш със стария Ли… ето виното, Рони. Няма ли да седнеш? Не?
Никой не беше влязъл в стаята, но вратата се затвори сама. И Ли сякаш беше прегърнал някаква невидима фигура. Ан гледаше като замаяна как Ли Жозеф водеше невидимия към масата.
— Виното е хубаво, Рони, най-хубавото!
И после, за неин ужас, тя видя пълната чаша с вино да се движи по масата. Все по-близо и по-близо към ръба. Изведнъж се чу викът на Ли:
— Пази се от Марк, Рони!
В този момент столът при масата се преобърна. Последва ужасен писък:
— Не мога вече! Ти го уби, Марк!
Лицето на Тайзър беше пепеливо. Треперещият му пръст сочеше Марк.
— Отивам в полицията да им кажа всичко! Ти го уби, жесток човек, уби го съвсем хладнокръвно! Не мога повече, Марк, трябва да кажа!
Марк го хвана за яката и го завъртя.
— Полудял ли си!
Но сега Ан вече знаеше.
— Той каза истината, ти си убиец! — едва каза тя.
— Истина или лъжа, все едно е — каза Марк. — Никой от вас няма да напусне тази къща, преди да съм ви запушил устата по някакъв начин.
И после, с лице изкривено от гняв, той се обърна към приведената фигура на човека, който беше изтръгнал признанието от Тайзър.
— Този път няма да направя грешка — каза той, но в момента, когато измъкваше пистолета си, Ли Жозеф го хвана за китката, изви му ръката със сила, като почти му счупи лакътя, и го отхвърли настрана.
С гневен вик той се хвърли върху Ли Жозеф. Две стоманени ръце го обвиха и отхвърлиха към детективите, които, невидими и нечути, бяха влезли в стаята.
— Кой си ти? — попита Марк задъхано.
Нямаше нужда да пита. Само един замах на ръката и жълтото лице, голямата брада, грамадният грозен нос изчезнаха и той позна лицето на инспектор Брадлей.
— Ти! — изсъска той.
Брадлей кимна.
— Ние намерихме тялото на Ли Жозеф преди няколко седмици — тук отдолу. Аз ти показах куршумите, които извадих от тялото му. Ти го беше убил. Дълго време се мъчехме, докато го измъкнем от калта, но най-после сполучихме. И после ми дойде на ума, че бих могъл да изтръгна признание от Тайзър. Свиря на цигулка, а Ли Жозеф беше висок колкото мен.
Изключителното самообладание на Мак Джил не го беше напуснало. Той дори можеше да се смее.
— Ще са ти нужни двама свидетели. Такъв е законът, нали? Няма да признаят тебе. Съмнявам се и за Ан. Кой е другият?
Брадлей посочи с ръка.
— Вътре в тази бъчва има един господин. Не го ли видяхте да направлява чашата? Отдолу тя беше с желязно дъно и той само местеше магнита, който я движеше.
Той отвори една вратичка на бурето и отвътре се измъкна мистър Седемен, твърде посивял стар джентълмен, странно трезвен. Да се задържи Седемен трезвен беше една от най-големите трудности в този случай.