Пилотираният антиподален суборбитален ракетен бомбардировач-совалка на д-р Зенгер е разработен като още един алтернативен конкурент на немската пилотирана между континентална двустепенна балистична ракета А-9/А-10. Тази ракета е можела да достигне само до източния бряг на САЩ. Пилотът е трябвало да скочи с парашут малко преди ракетата да удари целта си — например небостъргача Емпайър стейт билдинг в сърцето на Манхатън. След приводняване той е бил прибиран от чакаща наблизо немска подводница. Като конкурент на А-9/А-10, антиподалният (в превод който може да достигне до обратната точка на земното кълбо) бомбардировач е могъл да бомбардира Ню Йорк от около 80–100 км височина, след което пак да напусне атмосферата на Земята като апарат с многократно навлизане в атмосферата, или MRV, multiple reentry vehicle, долитайки по инерция до Тихия Океан. Там пилотът трябвало да скочи с парашут и да бъде прибран от чакащата го немска подводница. В следващите варианти се предвижда антиподалният бомбардировач да се приводни на водна ска и да бъде прибран от немска транспортна подводница за повторна употреба, като истинска совалка.
В началото аз самият бях голям скептик относно идеите за пилотирани немски суборбитални полети, поне докато не намерих в литературата три изключително редки снимки на немски космически скафандър, използван през 1944–45 г. от пилота на летящото крило Ho-XI.V.3 на братя Хортен. Това е двумоторния турбореактивен бомбардировач от типа стелт (stealth, или невидим за радара и неоткриваем за инфрачервената наводка на противовъздушните ракети), от който е откопиран и построения 40 г. по-късно американски стратегически бомбардировач В-2 Стелт на Нортроп.
S18 + S19: 2 хоризонтална снимка на скафандъра, една под друга на една страница.
S20: Вертикална снимка на скафандъра, на съседната страница, може и с текст от едната й страна.
Един внимателен анализ ми показа, че това е скафандър значително по-модерен от появилите се 20 години по-късно скафандри на американските астронавти от програмата Меркурий, или руските от програмата Восток. Маркучите за подаване и отвеждане на кислорода са прикрепени към гръдната му част, което за опитното око на специалиста говори, че целият скафандър е под нормално атмосферно налягане. Докато в по-примитивните руски и американски скафандри на техните първи пилотирани полети маркучите влизат директно в шлема на космонавта, показвайки, че само той е под нормално налягане. Останалата част от тялото е стегната от гумените ластици на костюма, които само имитират външното атмосферно налягане, но скоро подтискат кръвообръщението. Затова тези набързо-скалъпени скафандри, обикновено разработени от пилотски височинни костюми, не могат да се използват за по-дълго време.
Ръкавиците на немския костюм се прикрепят към него със сложно херметично байонетно заключване, а не с обикновен нехерметизиран цип, както на американските костюми от програмата Меркурий, и даже първите полети от програмата Джемини. Сложните плъзгащи метални херметизирани стави на лактите, рамената, колената и таза показват, че костюмът дава отлична подвижност на космонавта вътре даже и при намалено или липсващо външно атмосферно налягане. Иначе как би могъл пилотът на летящото крило да го управлява свободно на височина между 10 и 15 км, в нехерметизираната кабина и разредения въздух там, ако ставите на скафандъра биха се „заклинили“ в следствие издуването му под действието на вътрешното налягане, превъзхождащо външното.
Определено смятам, че тези революционни скафандри са изработени предварително за многобройните немски тайни програми за екзоатмосферни, орбитални и космически полети с ракети и летящи чинии, а в последствие са използвани и при набързо-скалъпените в края на войната стратосферни самолети без кабини под налягане. Да не забравяме, че за прецизното немско машиностроене, развило най-добрата индустрия за фотокамери в света, изработването на сложните детайли на костюма не би представлявало никаква непреодолима пречка.