Сто и петдесетметровата Флугшайба на Миите е изчислена за голям екипаж от десетки членове и за дълги изследователски полети, траещи много месеци, до съседните планети на Слънчевата система. Предполагам обаче, че никога не се стига до строежа на този космически ракетен дреднаут. Не защото той не би могъл да бъде построен от немците, и не защото не би се вдигнал от земята, или успешно стигнал до Марс или Венера. Истинската причина за това е, че по времето на проектирането на междупланетния диск-гигант от инж. Миите някъде към 1943–44 г., много други и неизвестни нему още по-секретни частни немски научноизследователски проекти са построили и изпробвали успешно своите значително по-напреднали и съвършени междупланетни чинии от сериите Vril-7 и Haunebu-2 и 3. Дори започва и проектирането на първите междузвездни кораби от серията Vril-Один. Всички те са задвижвани от електромагнитни антигравитационни двигатели, работещи с неограничена и безплатна гравитационна енергия. Те се базират на многократно изпробвани на много различни планети проекти, дадени на немците от техните извънземни учители. Естествено нито един от тези кораби не се нуждае от никакво гориво и окислител за своя полет (ТХГ, 91 и 93). В технологично отношение те са един-два века по-напред от ракетните чинии на инж. Миите, които са разработени изцяло със земна технология.
В 150 метровия дреднаут на инж. Миите се планира по мое предположение да се използват около 150 развъртащи и 30–40 тикащи двигатели за ракетата Фау-2. Едно опростено изчисление за любителите на дисковата механика на параметрите на този диск, по формулата описана по-горе, ще доведе до следните ориентировъчни данни. Пак ще използвам значително завишените изходни параметри, получени от ракетната механика:
Апроксимираният обем на диска е следния. При диаметър на основата от 150 м и обща височина на двата конуса от 30 м, вместимостта на двойно-изпъкналия коничен корпус ще е от порядъка на 177 000 куб. м. Развъртащите двигатели на Фау-2 с по 27.5 тона тяга всеки ще имат сумарна тяга от 150×27.5 = 4125 тона. Спазвайки пропорцията от ракетата Сатурн-V, нека да определим теглото на заредения за полет диск на 90% от тягата на двигателите, или 3700 тона. Горивото ще бъде отново както при лунната ракета 90% от стартовото й тегло, или 3350 тона. Обемът и теглото на чинията-гигант позволяват без проблем да се разместят в нея 150-те развъртащи и 40-те тикащи ракетни двигатели за Фау-2.
Теглото на чинията е колкото един боен кораб. Корабни инженери биха изчислили на якост корпуса, както е случая с първата немска орбитална пурообразна станция Андромеда, дълга над 100 метра. Тя е проектирана и построена през 1944 г. от конструктори на подводници, и за нея ще говорим в следващия том.
При разход на всеки двигател от около 5 т/мин, или 1000 т/мин за всички 200 двигателя, 3350-те тона гориво в резервоарите ще им осигури работа за 3.3 минути — повече от достатъчно, за да може чинията да отиде до Марс и да се върне, летейки по инерция, и изминавайки разстоянието за няколко месеца.
Нека да предположим за нашето изчисление, че немците са построили следващото трето поколение ракетни двигатели с тяга от 500 тона всеки. (Първи бяха двигателите на тактическата ракета V-2(А-4) с тяга от 27.5 тона, второто поколение беше двигателя на междуконтиненталната ракета А-10 с тяга от около 165 тона. Той представляваше шест двигателя на А-4, обединени в едно гигантско общо сопло). Вместо 150 развъртащи двигателя на Фау-2 по 27.5 тона тяга всеки, в 150 метровия диск могат да се използват само 8–10 двигателя с 500 тона тяга всеки. Вместо 40 тикащи двигателя — само 2 от новите. Това значително ще облегчи и поевтини проектирането, изработването, построяването, експлоатацията и най-вече икономичността на летящия дреднаут.
При първоначалното излитане от Земята, докато трае предстартовото развъртане на корпуса, за да се вдигнат нужните обороти до пълното нулиране на теглото и инерцията, чинията може да черпи гориво по тръбопровод от стартовата площадка, пазейки резервоарите си пълни за дългия полет. За 20–30 секунди тя може да се ускори и да напусне Земята. След това полетът й по инерция по елиптична орбита до Марс ще трае месец-два. Непосредствено преди влизането в атмосферата на Червената планета двигателите ще се включат отново. Дискът ще се развърти за 5–10 секунди, и антигравитационния импулс ще забави полета му. Следва или кацане на планетата, или по-добре влизане в орбита и кацане с по-малка разузнавателна чиния — например по-малкия 15 метров вариант, или още по-малък модел. Това ще икономиса голямо количество гориво. По принцип такива големи междупланетни чинии, един път изведени в орбита, или построени направо там от отсеци, качени от по-малки чинии, рядко кацат на планетите. Освен ако не се нуждаят от значителен ремонт. С останалото гориво корабът-гравитолет би се върнал на Земята за същото време, като 25% от горивото би останало за непредвидени случаи.