Защо наистина се появява тази повторяемост на разгледаните антигравитационни решения и подобие на техните конструкции? Защо те се концентрират, като че притеглени от някакъв магнит, върху едно много малко петно, върху един много тесен „прозорец на левитационна възможност“, да употребим американския жаргон? Защо всичките други, даже леко различаващи се модели, които лежат съвсем наблизо около този прозорец, но не точно върху него — като например вертикално движение, но по елипса — просто не съществуват даже и в тази популярна литература, която по думите на официалната академия презрително се отхвърля като една „измислена, изфабрикувана, фиктивна, съмнителна, таблоидна, митологична или маргинална“ литература?
Възможно ли е тогава всичките „изфантазирани“ летящи устройства, описани в тези многобройни популярни източници, да съдържат все пак едно вярно надзъртане и открехване на тайните на извечните и непроменими Вселенски закони на жироскопните антигравитационни явления? Явления, които може би могат да бъдат осъществени, както казахме в самото начало на първа глава, с безброй много различни типове антигравитационни двигатели, базиращи се на коренно различни фундаментални енергийни взаимодействия, на разнообразни геометрични конфигурации и на още по-многобройни възможни инженерни и хардуерни техни решения. Всяко едно от тези решения би било достатъчно, за да успеем да построим на негова основа един уникален и неповторим жироскопен антигравитационен двигател.
Може би сега започваме да разбираме по-добре информацията, която Едуард Били Майер е получил от неговите извънземни учители. Вече разбираме, как могат да бъдат открити от тях споменатите по-рано над 1,600 типа базисно различни и неповтарящи се модели на антигравитационни двигатели, употребявани от двата милиона посетени досега от тях извънземни цивилизации. На милиардите останали населени планети само в нашата галактика ние допълнително бихме намерили сигурно хиляди, дори десетки хиляди други различни типове такива двигатели (Майер, 75).
Именно поради това безкрайно разнообразие в настоящата скромна книга ние ще разгледаме и обясним само най-простите и най-примитивните от тези двигатели — и както видяхме от предишната глава — това бяха жироскопните антигравитационни устройства, работещи на принципа на въртенето на маси, или на полета, или и на двете заедно.
След като размишлявахме над крайната механична простота на построяването на такъв двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция — върху теорията на взаимодействащите етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Преди да направим това обаче, ще се наложи бързо да разгледаме известния експеримент на двамата послушни физици, който много удобно „доказа“, може би по-точно постулира „по поръчка“ несъществуването на физическия етер. Това стана в 1881 г. — като че точно малко преди първото успешно използуване на същите тези несъществуващи етерни вихри в антигравитационните двигатели на първото кацане на земните тайни общества на нашия спътник.
2.2. Експериментът на „братята“ Майкълсън и Морли и партийната линия на Илюминати относно физическия етер.
Защо съм поставил кавички около двамата братя, и какви точно братя са те ще стане известно след малко. Това е наистина доста прост експеримент, който „доказа“ в края на миналия век, че физическия етер не съществува, като сравни два лъча светлина — единия успореден, а другия перпендикулярен на движението на Земята по нейната орбита около Слънцето. За целта се използваше прост физически уред, наречен интерферометър. Да видим накратко какво казва Голямата съветска енциклопедия (1955) за този опит:
„Основната му задача беше да измери влиянието на движението на Земята (с 30 км/сек по орбита около Слънцето — бел.авт.) върху скоростта на разпространение на светлината“ (през физическото пространство до повърхността на Земята: през въздуха на лабораторията и през стационарния етер около Земята, намиращ се „зад“ въздуха. Светлината се излъчва от източник поставен върху движещата се Земя, б.а.). Или перифразирано, да „измери скоростта на движението на Земята спрямо неподвижния етер на абсолютното и недвижещо се космическо пространство, разбира се ако етерът съществува“. „Проведен от американския физик Майкълсън през 1881 г., експериментът имаше и по-широко значение, защото позволи да се изясни дали скоростта на разпространение на светлинния сигнал зависи (и в най-общия случай) от скоростта на движението на неговия източник“. В конкретния експеримент това е лампата на интерферометъра, монтирана върху движещата се Земя. Преди този експеримент „във физиката на 19 век се е предполагало, че светлината се разпространява в неподвижната световна (и космична) среда — етера — подобно на разпространението на звука във въздуха. По отношение спрямо Земята (и спрямо светлинния източник монтиран върху нея), движеща се през (неподвижния абсолютен космически) етер, скоростта на светлината се е предполагало, че е различна, и зависеща от направлението на светлинните лъчи относно направлението на движението на Земята“. Ако светлинният лъч се излъчва от лампата в посока напред по направлението на движението на Земята, към неговата скорост от 300 000 км/сек се очаква да се прибавят и 30-те км/сек скорост на Земята; а ако е излъчван обратно на движението на Земята, то нейната скорост се изважда от неговата. Така при двете последователни измервания, по и срещу движението на Земята, светлинният интерферометър на Майкълсън се е очаквало да мери две съвсем различни скорости на светлината, различаващи се с 60 км/сек една от друга: 300 030 и 299 970 км/сек.