След като размишлявахме в параграф 2.1. над крайната механична простота на построяването на един антигравитационен двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция. Това е „теорията“ на взаимодействащите си етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Или най-просто казано — етерни циклони. С всичките възможни почитания и вечна слава на братята Майкълсън и Морли, току-що обстойно разгледани, и на техните илюминирани усилия преди 100 години да докажат, че физическия етер не съществува, аз все пак мисля, че Земята все още се върти. Между другото, тя все така милиарди години се е въртяла и „плувала“ вътре в същия този грандиозен и колосален слънчев етерен вортекс, който носи и влачи величествено по техните орбити около Слънцето не само Земята, но също и десетките останали планети от нашата Слънчева система (по данни на извънземни контактьори). Етерните циклони — не само слънчевият вортекс, но и всички останали големи и малки космически вортекси: вселенски и галактични, звездни и планетни — винаги са били, по мое мнение, основните действащи лица в гравитационната драма, разиграваща се в Космоса откакто свят светува.
Може би най-обстойното описание в литературата на етерните вортекси аз успях да намеря в книгата-откровение „Оаспи“ (1882). Както и книгата „Урантия“, тя е едно от най-важните съвременни философски откровения, подарени на нашата планета от висшите вселенски йерархии. Тя представлява следващото откровение след „Стария Завет“ към жителите на планетата Земя, предадено „по канал“ в края на XIX век от земната планетарна ангелска йерархия на Бог Йехова. Тя е разположена в многобройните концентрични астрални светове около нашата планета. В обширните описания в книгата „Оаспи“, посветени на проблемите на фундаменталната вселенска физика около нашата планета, се споменава за повсеместното присъствие и неизбежност на физическия етер в цялата Вселена изобщо, и неговото присъствие около всяко нейно материално творение по-специално. Това „постоянно присъствие“ се изразява под формата на един неотделим етерен „двойник“ или „спътник“ на всяко физическо тяло — на един вечно въртящ се етерен вортекс, вихър, циклон или чакра. От микроскопичните елементарни частици, през молекулите и материалните предмети, та чак до планетите, звездите, галактиките и галактичните купове — всички те притежават своите вечно въртящи се етерни циклонални вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).
При звездите наличието на тези могъщи етерни циклони „прозира“ през третия закон на Кеплер, който гласи, че всички планети не се въртят с еднаква ъглова скорост около Слънцето. Най-близките до него се въртят най-бързо, а най-далечните — най-бавно. Кеплер забелязва, че радиус-векторите (на популярен език — имагинерните „гумени ластици“, които свързват всяка планета със Слънцето) на всички планети описват или покриват за едно и също време еднакви площи върху плоскостта на въртене на слънчевата система.
Понеже математиката, описваща водните вихри на земните водовъртежи и тази на звездните етерни вортекси е една и съща, можем да онагледяваме невидимите и големи колкото слънчева система звездни циклони с добре познатите на всички и удобни по размер речни водовъртежи. Преведен на езика на етерните циклони и „водовъртежи“ от книгата „Оаспи“, Кеплеровият закон значи, че точно както и при водните водовъртежи с отдалечаването от центъра им; така и при техните етерни събратя в слънчевите системи, с отдалечаването от Слънцето се намалява скоростта на въртене на този звезден етерен циклон. Затова в периферията на Слънчевата система, където слънчевият вортекс се върти все по-бавно с отдалечаването от Слънцето, най-външните планети имат все по дълги периоди на обиколки около Слънцето. Обратно, колкото повече се приближава до Слънцето този етерен вихровъртеж, толкова повече се увеличава неговата скорост на въртене, и затова вътрешните планети, носени от него, се въртят все по-бързо. Точно както увлечени във водния водовъртеж коркови тапи се въртят все по-бързо и по-бързо с тяхното приближаване към отвора на канала в неговия център.
При галактиките същият този Кеплеров закон е съвсем ясно видим и с просто око, без да има нужда да се опъват имагинерните Кеплерови ластици. При тях видимото разпределение на звездната маса на стотиците милиарди звезди образува красивите спирални ръкави на „звездо-въртежите“, които правят видими за нас тези монументални, но невидими галактични етерни циклони, центрирани върху галактичния гравитационен център. Наистина запленяващи звездни циклони, които са като копия на снимките на земните атмосферни циклони. Или пък копия на „водовъртежите“ в кръговете сред житните ниви във Великобритания (а и по целия свят), оставени там от антигравитационните циклонални вортекси на двигателите на кацналите в тях извънземни чинии.