Лещовидният Аеродин на французина от румънски произход Анри Коанда, на един от най-гениалните и затова умишлено потулени авиоконструктори на този век, е една пилотирана летяща чиния с диаметър от около 10 метра, задвижвана от множество турбореактивни и правопоточни двигатели и вероятно конструирана частно във Франция от тамошните тайни общества. Тя изпреварва с около 10 години развитието на подобни апарати в Третия райх, и представлява един хибрид между антигравитационна летяща чиния и хеликоптер. При нея вече виждаме как антигравитационната компонента на подемната сила е преобладаващата, докато хеликоптерната подемна сила е второстепенна и незначителна (Стивънс, В. и Стайнман, 86).
U034: аеродинът в 2 проекции.
NLO10: аеродинът като цяла рисунка.
Построен вероятно от френските тайни общества някъде през тридесетте години на този век, Аеродинът е прадядото на цяла фамилия от последвали го немски турбореактивни летящи чинии с жироскопиращи корпуси от времето на Втората световна война, и преди всичко на най-известния модел от тях — на Флугшайбата, или летящия диск на Белонцо, Хривер и Миите, разгледан в края на тази глава — затова именно Аеродинът е разгледан тук преди нея, въпреки че е построен във Франция, а не в Германия.
За разлика от предишните модели, описани до тука, които са преди всичко хеликоптери с монтирани допълнителни антигравитационни бустъри или асисти, при Аеродина за първи път по-голямата част от подемната сила се генерира от комбинация от антигравитационни ефекти, а хеликоптерните лопати играят второстепенна подемна и главно балансираща роля. Главната антигравитационна подемна сила се генерира от жироскопирането, от въртенето на целия корпус, заедно с тежките двигатели и резервоари за горивото, около централната вертикална ос на симетрия на чинията. Централно-разположената отгоре на лагери кабина естествено не се върти, и е „стабилизирана“ с един малък жироскоп да стои неподвижно насочена в една посока, за да може пилотът да гледа напред и само напред по време на полет (Терз, V.91). Тъй като кабината има само една ос на въртене (степен на свобода) спрямо ротиращия около нея корпус — вертикалната ос на диска, ще й бъде нужен само един жироскоп за стабилизация.
Тягата за развъртането на корпуса се получава от десетте тангенциални периферни дюзи на турбореактивните двигатели — по една на всеки двигател. Това са първите известни на мен частно-разработени радиални турбореактивни двигатели с доста странна конструкция — с компресорни и турбинни пакети, приличащи повече на големите дисковидни колела на радиалните водни турбини на Пелтон.
Допълнителна антигравитационна подемна сила се създава от двойно-ротиращите ротори на турбореактивните двигатели, които се въртят едновременно около две оси: около „голямата“ вертикална централна ос на чинията, около която роторите се въртят заедно с техните двигатели и с целия корпус на чинията; и около „малките“ надлъжни оси на всеки един от турбореактивните двигатели. (Виж също експеримента на проф. Лейтуейт и на инж. Кид за двуосните или двойно-спинови жироскопни антигравитационни ефекти, глава 1.3. и 1.4.). Поради сплесканата дискообразна геометрия на роторите и техния по-висок поради това „маховичен момент“, те са много ефективни за създаването на този т.н. „двойно-спинов жироскопен антигравитационен ефект“ (Трз, V.91).
Жироскопно-ентропийният антигравитационен ефект, появил се при изгарянето на горивото в горивните камери, които жироскопират заедно с целия корпус на чинията — както на правопоточните, така и на турбореактивните двигатели — ще създава допълнителна антигравитационна подемна сила. (Виж глава 1.4.; Козирев, 74 и 91; и Трз, V.91 и V.94).
Допълнителна второстепенна подемна сила се създава по аеродинамичен път от десетината малки хеликоптерни пропелери, по-точно вентилатори, разположени в подковообразни вдлъбнатини по периферията на въртящата се двойноизпъкнала чиния. Те са предназначени повече като механизъм за автоматично управление и контрол на стабилизацията на летателния апарат, отколкото като генератори на аеродинамична подемна сила. Те са развъртани, също както и целия корпус, от тангенциални струи газове, излизащи от върховете на лопатите им. Тези 10 вентилатора са окачени на карданни шарнири, и могат да се накланят и ориентират по всяка ос на пространството. Те са използват за създаването главно на хоризонталната компонента на задвижващата сила — за придвижване напред, или за спирачна тяга, а също и за наклонен полет във всеки един възможен ъгъл на изкачване.