Може би най-могъщата от цялата гама от летящи чинии с турбореактивни двигатели е летящата чиния, построена от триумвирата на гениалните немски конструктори на антигравитационни апарати. — това е построения от инженерите Джузепе Белонцо, Рихард Миите и Рудолф Шривер летящ диск. Те го наричат Флугшайба, Flugscheibe или „летяща шайба“ в директен превод (Нойе Цайталтер, 57; Веско, 68; Бартън, 68; Харбинсън, 80; Стивънс, В., 86; ТХГ, 91 и 93; Терз, V. 91, VIII. 94 и IX. 95).
U016: БСМ скица.
На базата на големия опит, натрупан от д-р Шривер с неговия по-ранен Флюгелрад, триото замисля от самото начало този антигравитационен диск като турбореактивен свръхзвуков прехващач и бомбардировач. Лещовидната двойноизпъкнала форма на неговия корпус с диаметър вероятно между 12 и 15 метра е предпочетена в случая пред сферичната форма на току-що описания Кугелблиц, поради голямото намаление на челното аеродинамично съпротивление при дисковидната форма. Още повече, че при пилотираните дискове-прехващачи, поради тяхната огромна скорост и липса на време за прицелване, постъпателните (за диска) атаки на настигане на противника откъм опашката му са били обичайните атаки срещу противниковите самолети, докато атаките с вертикално издигане и спускане са били избягвани поради ограничения или никакъв ъгъл на виждане на пилота на диска в тези посоки. Поради всичко това сферичната форма на Кугелблица не е била нужна повече за различния профил на бойните мисии на летящата шайба.
Флугшайбата е въоръжена с няколко авиационни картечници и автоматични оръдия, а също вероятно и с бордови оръдия от по-голям калибър от — 50 до 75 мм. Да не забравяме, че с изчезването на инерчната маса на системата летящ диск-оръдие-снаряд, ще изчезне и отката при изстрела на тези крупнокалибрени оръдия, а и тяхната дългобойност значително ще се повиши. Възможно е в по-късните модели да са изпробвани и първите експериментални управляеми ракети с жична наводка от типа „въздух-въздух“, като разработената от др. Крамер свръхзвукова ракета X-4; или пък ракетни балванки за НУРС-овете въздух-въздух на фирмата Хеншел — HS-217 Фьон, или тези на Райнметал — 4M Оркан, монтирани отдолу под кабинната, а също и устройства за изстрелване на крупнокалибрените 220 милиметрови нурсове WrG-220, т.н. Wurfgranate, взети на въоръжение в авиацията от леките шестцевни ракетни минохвъргачки на немската пехота.
Първият вариант на летящия диск е имал 12 стандартни авиационни турбореактивни двигатели, монтирани радиално вътре в корпуса (или под ъгъл най-много от 45 градуса спрямо радиусите), с дюзите насочени към периферията. Първоначално това са аксиалните двигатели BMW-003 с тяга от 800 кгс (ТХГ, 93), а по-късно по-мощните Jumo-004 на фирмата Юнкерс Моторенфабрик с тяга от 900 кгс.
Отработените газове се отвеждат по завити на 90 грусови „ауспусни“ тръби и се насочват тангенциално при напускането на дюзите си, като развъртат по този начин целия корпус на диска около главната централна ос на симетрия и жироскопиране на чинията. Така се генерира основната жироскопна антигравитационна подемна сила (Терз, V. 94). Двигателите BMW-003 са били произвеждани в пробни серии още от юни 1941 г., а серийно от 1943 г., и са имали тяга по 600 — 700 kgf. В последните две години на войната те се монтират в реактивните бомбардировачи Арадо Ar-234 Блиц, които са били първите видели редовна служба реактивни бомбардировачи в света. Техният живот е бил само 10–20 летателни часа.
NLO4: рисунка на БСМ гледана отдолу.
Допълнителна двойно-спинова жироскопна антигравитационна подемна сила са създавали двойно-ротиращите ротори (компресорно-турбинните валове) на турбореактивните двигатели. Роторите са се въртели първо около своите „малки“ надлъжни оси (на радиално разположените в корпуса двигатели), а след това са се въртели заедно с целите двигатели и с корпуса около „голямата“ централна вертикална ос на симетрия на цялата чиния. Както споменахме вече, от експериментите през 60-те години на проф. Лейтуейт от Лондонския Имперски колеж е известно, че двойно-ротиращата комбинация от два жироскопа (корпуса и турбореактивния ротор), въртящи се едновременно около две различни оси, създава много по-голям антигравитационен ефект, отколкото същата маса, но жироскопираща само по една ос (Терз, V. 94).