— Моля ви, сър. Бих желал да полетя.
Пилотската установка я обхвана плътно, полюлявайки се леко под тялото на медузата. Кожените ремъци минаваха под ръцете й и около кръста, после се закопчаваха за извитата седалка, където тя седеше като конник върху странично седло. Дерин се притесни, че кормчията ще разкрие тайната й, докато я окопчаваше на пилотското място, ала Джаспърт беше прав за едно — нямаше много от онова, което можеше да я издаде.
— Само се качваш нагоре, приятелче — рече тихо мъжът. — Наслади се на гледката и изчакай докато те свалим долу. Преди всичко — не прави нищо, с което да разстроиш зверчето.
— Да, сър. — Тя преглътна.
— Ако се паникьосаш или ако решиш, че нещо не е наред, просто хвърли надолу това. — Сложи в ръката й дебела ролка жълт плат, а после завърза единия край за китката й. — Ние ще те свалим бързо и спокойно.
Дерин здраво стисна ролката.
— Не се безпокойте. Няма да се паникьосам.
— Всички така казват. — Усмихна се и постави в другата й ръка едно въженце, водещо до две торби с вода, прикрепени към пипалата на създанието. — Но ако случайно направиш нещо съвсем глупаво, Хъкслито може да се гмурне надолу. Ако земята започне да се приближава прекалено бързо, просто дръпни въжето.
— Излива водата и прави звяра по-лек — каза Дерин, кимайки с разбиране. Също като торбите с пясък на татковите балони.
— Много си съобразителен, приятелче — рече кормчията. — Но умът не замества усета за небе, както в Силите наричаме това да държиш скапаната си глава горе. Разбрано?
— Да, сър — отговори Дерин. Нямаше търпение да се отдели от земята след всичките тези години без летене, откакто инцидентът с татко легна тежко на сърцето й.
Кормчията отстъпи назад и нададе кратък сигнал със свирката си. При последния тон, хората на земята едновременно пуснаха пипалата на Хъкслито.
Докато звярът се издигаше нагоре, ремъците се впиха в тялото й, сякаш бе хваната в някаква гигантска мрежа. Само миг по-късно усещането за изкачване се изпари, а земята сякаш сама пропадаше надалеч…
Долу, в ниското, момчетата, наредени в строй, се взираха нагоре с неприкрито възхищение. Джаспърт се хилеше като луд и дори на лицата на учените проблясваха искрици интерес. Дерин се чувстваше прекрасно, докато се въздигаше, а беше и в центъра на всеобщото внимание, като акробат на люлка под купола на цирка. Искаше й се да изнесе реч: Ей, вие дръвници, аз мога да летя, а вие не! Природен талант за авиация, в случай че не сте забелязали. И в заключение бих желала да добавя, че съм момиче и всички вие може да си гледате работата!
Четиримата авиатори на лебедката отпускаха въжето доста бързо и скоро обърнатите към нея лица се размиха в далечината. Пред погледа й се разкриха по-големи геометрични фигури — избледнелите извивки на старо овално игрище за крикет върху терена за излитане; мрежата от пътища и железопътни релси около Скръбс; крилата на затвора, насочени на юг, като огромна вилица.
Дерин погледна нагоре и видя тялото на медузата, осветено от изгряващото слънце; пулсиращите вени и артерии, които се виеха като разноцветен бръшлян през прозрачната плът. Пипалата се рееха свободно, разклащани от нежните ветрове около нея и ловяха полени и дребни насекоми, изсмуквайки ги в стомашния сак над Дерин.
Разбира се, създанията на водородно дишане не вдишваха водорода в действителност. Те го издишваха и го "оригваха" в специалните си газови балони. Бактериите в стомасите им раздробяваха храната до най-простите елементи — кислород, въглерод и най-важното — по-лекия от въздуха водород.
Дерин предположи, че може би следва да й прилошава от мисълта, че виси във въздуха, поддържана само от тези мъртви насекоми в газообразен вид. Или пък да се ужаси, защото само няколко кожени ремъка деляха нея и четвърт миля падане и разбиване до смърт. Ала тя се чувстваше великолепно, като орел в полет.
Размитият силует на централен Лондон се издигаше на изток, разделен от виещата се трептяща змиевидна форма на река Темза. Скоро щеше да види и зелените пространства на Хайд Парк и градините на Кенсингтън. Беше като да разглеждаш жива географска карта — омнибусите пълзяха напред и назад, като малки буболечки, а платноходите по Темза потрепваха с платна срещу бриза.
И тогава, точно когато пред погледа й се появи върха на катедралата Св. Павел, пилотската установка се разтресе.
Дерин се намръщи. Да не би десетте минути да са минали вече?