— Пренасяхме разни неща до каютата ви, сър. На два пъти ми нареди да завивам златни кюлчета в дрехите ви. А те са тежички.
Алек затвори очи. Какво си мислеше Волгер?
Всяко от кюлчетата тежеше двадесет килограма. Дузина кюлчета се равняваха на трима нелегални пътници на борда!
— Поемете управлението! — извика.
Тридесет и осем
Подпорите, които водеха до кораба, вибрираха като струни на пиано, пулсиращи с ритъма на двигателите. Металът трептеше в ръцете му, а Алек се държеше здраво, за да устои на ледените ветрове, докато бързо минаваше покрай главния инженер.
— Къде отивате? — викна мъжът.
Алек не отвърна, а погледът му остана насочен в земята, която се плъзгаше долу. Не разбираше как Дилан се справяше така ловко с тези въжета. Кожените осигурителни седалки, които носеха Дарвинистите, не му се струваха достатъчно здрави, за да издържат тежестта на един човек. Но те сигурно бяха направени от фабрикувана кожа, разбира се, което само усилваше опасенията му.
Ресните се полюшваха бясно по фланга на създанието — океан от трептяща трева, а такелажните въжета се вееха във въздуха. Поне не му се налагаше да се качва на тях. Подпорите го отвеждаха право към един от входовете към кораба, чийто люк бе разположен между двете ребра, удържащи тежестта на двигателя. Алек пролази между тях и се насочи надолу.
След вледеняващия вятър вън, вътрешната топлина на създанието го посрещна гостоприемно, въпреки странните и горчиви миризми. Ребрата бяха свързани помежду си с въжета, така че Алек трябваше просто да си представи, че слиза по стълба, а не под кожата на грамаден звяр.
Беше глупаво от негова страна да не осъзнае, че Волгер ще се опита да пренесе каквото може на борда на кораба. Този човек никога не спираше да крои планове в главата си, никога не оставяше следващата си стъпка на съдбата. Приготовленията на Волгер за тази война му бяха отнели петнадесет години, все пак. Нямаше да хвърли на вятъра четвърт тон злато без бой.
Алек стигна до долу и после се спусна през един друг отвор, който водеше към главната гондола. И тогава се спря, оглеждайки накланящите се коридори от горе до долу…
Коя беше каютата на Волгер? След като цяла нощ бе работил върху двигателите, Алек не беше спал в своята. Не му помогна да се ориентира и сновящият наляво-надясно екипаж, разнасящ мебели и резервни униформи, които да изхвърли зад борда.
После забеляза, че подът на гондолата като че ли бе наклонен леко на ляво. Разбира се. Каютите, които им бяха предоставили, се намираха на левия борд. И то в предната част — затова златото накланяше носа на кораба!
Хукна напред, докато не забеляза познат коридор. Блъсна вратата на Волгер и я отвори широко. Беше празна, с изключение на едно легло, заключен шкаф и безжичното радио на Бурехода на бюрото.
Волгер не бе оставил златото така, че да се вижда с просто око, разбира се. Алек издърпа чекмеджетата на бюрото, но не откри нищо. В шкафа имаше само дрехи и оръжие от запасите на замъка.
Хвърли се на пода и забеляза чанта под леглото. Алек посегна под леглото и се опита да я издърпа, но тя не помръдна — тежка бе като купчина желязо. Застопори крака на леглото и започна да дърпа с две ръце — въпреки това не помръдваше.
После Алек осъзна, че леглото трябва да е много по-леко от златото и го отмести. Ключалките на чантата бяха заключени. Трябваше да изхвърли цялото нещо. Алек се изправи и отвори прозореца, после се опита да я вдигне.
Не се отлепваше и на сантиметър от земята. Беше прекалено тежка.
— Дявол да го вземе! — изруга и изрита ключалката.
— Това ли търсите?
Алек надигна очи. Граф Волгер стоеше на прага и държеше ключ.
— Дайте ми го или всички сме мъртви!
— Да, това е очевидно. Защо смятате, че съм тук? — Волгер тресна вратата и прекоси стаичката. — Доста неприятно упражнение — да слезеш от отсека на двигателите до долу.
— Но защо?
Волгер приклекна до калъфа.
— Клоп имаше нужда от малко превод.
— Не! — ревна Алек. — Защо направихте това?
— Какво, да взема огромно богатство в злато? Мисля, че е ясно от само себе си. — Волгер отключи чантата с едно завъртане на ключа и я отвори.