От горе Дерин виждаше цялата долина и гледката бе потресаваща. Машинисткият самоход беше спрял на няколко мили от тях. Съгледвачите му се разпръсваха в редица по ледника и изчакваха кораба да долети до обсега на оръжията им.
Внезапно мембраната под краката й се понадигна. Предницата лекичко помръдна нагоре.
— Усети ли това? — викна Нюкърк от другата страна на носа.
— Да, нещо е започнало да работи — отвърна тя. Продължавай да гониш зверчетата!
Дерин откопча осигурителното си въже и хукна към едно ято прилепи, като викаше и размахваше ръце. Обърнаха се да я изгледат скептично, преди да се пръснат — още не ги бяха хранили със стрелички.
А и нямаше да ги хранят скоро. Когато се надигна баластната тревога, г-н Ригби изхвърли два пълни чувала със стрели. Ако ги настигнеха цепелините, Левиатан щеше да е безпомощен, защото ятата й бяха претъпкани с храна, но не и с метал, сега пръснат на вятъра.
Поне взетите назаем машинистки двигатели работеха за момента. Бяха шумни и миризливи, от тях хвърчаха искри, които караха Дерин да потръпва от ужас всеки път, но как дяволски добре движеха кораба напред!
Старите задвижващи мотори само побутваха звяра в правилната посока, като плугчията, който подръпва ушите на магарето. Ала сега беше обратно — ресните служеха за кормило и набелязваха курса, а машинистките двигатели носеха напред целия кораб.
Дерин не бе разбирала колко съобразителен можеше да е китът и как лесно можеше да се адаптира към новите двигатели. Освен това никога не бе виждала кораб да се движи толкова бързо. Цепелините по петите им, някои от тях — дребни и бързи изтребители, вече изоставаха.
Ала немските наземни машини все още ги причакваха отпред.
Корабът подскочи отново и Дерин загуби равновесие и се плъзна по склона. Кракът й се закачи за едно от такелажните въжета, което рязко спря падането.
— Безопасността е на първо място, господин Шарп! — викна Нюкърк и опъна ремъците на осигуровката си като тиранти.
— Голям хвалипръцко като за глупак — измърмори Дерин и се закопча за такелажа. Отново подвикна на прилепите без особено старание, но корабът така или иначе май не се нуждаеше вече от това. Носът се надигаше на тласъци и подскачаше нагоре на всеки десет секунди.
Сякаш изхвърляха офицери от прозореца на мостика! Но поне корабът се издигаше.
Дерин се придвижи леко напред, докато пред очите й не се разкри добър изглед върху германците.
Малкият екипаж от съгледвачи — машините се носеха като дългоножки по снега, стреляха с минохвъргачките си. Но зарядите бяха само сигнални ракети, а те не бяха предвидени да се изстрелват много нагоре. Извиваха се в дъга на няколко фута, а после изгаряха, без да са постигнали нищо, опушвайки въздуха под гондолата на кораба.
Ала сега оръдията на големия осемкрак самоход се надигаха и се насочваха към звяра, без още да стрелят. Със скоростта, с която се движеше Левиатан, щяха да имат само един изстрел, преди да прелети покрай тях.
Прозвуча командна свирка — един дълъг тон, толкова висок, че едва се чуваше. Сигналът за "всички на кърмата»!
Дерин се обърна и хукна. От двете й страни към опашката на кораба търчаха хрътки. Горната част беше пренаселена с хора и зверове и всички бягаха в една и съща посока. Екипите с въздушни пушки изваждаха оръжията си.
Беше последен отчаян опит да преместят цялата тежест в задната част на кораба. Ако го стореха едновременно, носът щеше да се вдигне още и звярът щеше да полети още по-нависоко.
На средата на пътя Дерин забелязва нещо, което проблясваше на снега под тях и тя надникна през рамо. Дулата на самохода изригваха с огън, а димът се вдигаше на облаци.
Преди дори да чуе грохотът, корабът отново се надигна — този път по-рязко, сякаш някой бе изхвърлил огромно пиано зад борда. Носът полетя нагоре, скривайки немския самоход от погледа на Дерин, а палубата се наклони рязко надясно. Каквото и да бяха изхвърлили, явно е било откъм левия борд.
Тогава чу закъснелия грохот от оръжията, а наоколо засвистяха снаряди. Представляваха огромни запалителни ракети, които възпламеняваха небето като светкавици.
Една от тях прелетя толкова близо, че Дерин почувства топлината по бузите и челото си. Въздухът се бе изсушил от огъня, а очите й бяха полузатворени от яркостта на снарядите. Светлината от пламналите ракети хвърляше сенки на хора и зверове по мембраната, разтегнати и безформени заради извивките на кораба.