— Слънцето изгряваше откъм гърба на Беоулф. Което значи, че се движим на запад — каза Алек. — Трябва да завием на ляво. Боровете и елите долу на юг са много по-високи от тези габъри.
— Добра памет, Ваше височество — отвърна учителят Клоп и промени курса.
Алек го потупа по рамото.
— Били сте прав да изберете Бурехода, Клоп. Иначе досега да сме мъртви.
— Щяхме да сме на половината път до Швейцария, искате да кажете — намеси се Волгер, успявайки да звучи като по време на урок по фехтовка, който Алек не е успял да усвои. — С бръмбарче, което е два пъти по-малко от тази машина или пък на коне дори нямаше да ни забележат.
Алек се вторачи в града, но преди да успее да отвори уста, интеркомът изпука.
— Заредени и в готовност, сър.
Алек свали поглед към пода на кабината.
— Тези двамата щяха да са ни повече от полза тук горе. Едва ли биха могли да направят каквото и да било с дребните картечници срещу един дредноут.
— Вярно, Ваше височество — отвърна Клоп. — Но дредноутът сигурно има ескорт — по-малки и по-бързи машини, които се движат под дърветата. Може да се натъкнем на тях по-скоро, отколкото предполагате.
— Ах, да, прав сте, наистина. — Алек затвори уста и преглътна. Адреналинът от битката беше започнал да стихва и ръцете му трепереха.
А всичко, което направи, бе да завърти няколко макари — останалите се справиха с наистина важните неща. Натъртванията от ботушите на Волгер още го притесняваха и му припомниха как основното му занимание по време на битката бе да се пречка.
Потъна назад в командирското кресло: След като простичкият обсебващ страх от това да те застрелят избледня, празнотата отново се завръщаше с неимоверна бързина…
Щеше му се той да кърви, вместо Волгер и каквото и да било — само да забрави истината, която се проясняваше в съзнанието му.
— Извън обхвата им сме — каза Клоп. — Като за тридесетима, не беше кой знае какво.
— Отказаха се да ни преследват — отвърна Волгер. — Но само чакайте, когато патрулите им ни забележат. Ще се завърти за още една стрелба съвсем скоро.
Алек мислеше какво да каже, но осъзна, че е обзет от тиха паника — погледът му се замъгли от сълзи. Атаката беше изтрила и последните му съмнения.
Баща му беше мъртъв, майка му — също. И двамата си бяха отишли завинаги.
Негова Светлост, принц Александър фон Хохенберг беше вече сам на света. Може би никога повече нямаше да види дома си.
Въоръжените сили на две империи го гонеха, изправени само срещу един самоход и четирима мъже.
Волгер и Клоп замълчаха, а когато Алек се обърна, видя отчаянието, изписано по лицата им. Стисна силно облегалките на командирското кресло, борейки се за въздух.
Баща му щеше да знае какво да каже в тази ситуация — кратка, но изпълнена със сила реч във възхвала на хората за тяхната храброст и поощрение да продължат напред. Ала Алек можеше само да гледа към гората и да се опитва да спре сълзите.
Ако не кажеше нещо, празнотата щеше да го погълне.
Иззад дърветата пред тях изведнъж откриха огън, заглушавайки тътена на двигателите. Самоходът се завъртя в друга посока и граф Волгер отново скочи на крака.
— Обзалагам се, че е конен патрул! — каза учителят Клоп. — На Беоулф има и конюшни.
Срещу визьора на Бурехода се посипа дъжд от куршуми, по-шумен от всеки друг порой от пръст и камъни. Алек си представи как металните осколки разкъсват бронята и се врязват в него и сърцето му започна да препуска отново.
Ужасната празнота сякаш се вдигна малко…
Страшен грохот разтърси самохода, докато крачеше, а през визьора на талази проникна пушек, заливайки кабината със задушлива миризма. За момент Алек си помисли, че са ударени, но тогава от далечината се чу друга експлозия в отговор на тази, последвана от звука на падащи дървета и ужасяващите ревове на коне.
— Това бяхме ние! — промърмори си той. Хората долу бяха изстреляли снаряд от оръдието на Бурехода.
Докато ехото отмираше, Волгер извика:
— Знаете ли как да зареждате картечница Спандау, Алек? Принц Александър не знаеше нищо такова, но ръцете му вече разкопчаваха коланите на седалката.
Седем
Тъкмо бяха започнали да свалят Дерин на земята, когато бурята удари.
Наземният екипаж вече бе забелязал притъмняващото небе. Щураха се из полето, подсигурявайки хангара с допълнителни скоби и прибираха кандидатите на сигурно. Четирима души се потяха на лебедката, издърпвайки Дерин надолу с бързи и равномерни темпове. Дузина други чакаха да хванат пипалата на звяра, щом се снижи достатъчно.