Джаспърт тичаше през полето към нея, събрал шепи пред устата си и викаше нещо…
Тя улови звука на гласа му, но вятърът изтриваше думите.
Краката на Дерин сега висяха на няколко ярда от земята, която минаваше пред погледа й сякаш от гърба на препускащ кон. Дерин свали тежкото, мокро яке и го захвърли.
Затворът отново изникна в плашеща близост, докато Хъкслито се носеше покрай него. Ако се забиеше в стените му с тази скорост, Дерин и медузата щяха да се превърнат в кървави петна.
Пръстите й зашариха по пилотската седалка, търсейки начин да я измъкнат от установката. Дерин прецени, че ще е по-удачно да падне в калната трева, отколкото да се разбие в някаква стена. А и без нейната тежест, Хъкслито щеше отново да се издигне във въздуха.
Но, разбира се, онази торба тор — кормчията — не си направи труда да й обясни как се откопчава установката. Кожените ремъци бяха подгизнали и бяха здраво затегнати, като кокоше дупе. Очевидно Силите не се доверяваха особено на кандидатите, че няма да се откопчаят в паниката си и да се разбият до смърт.
Тогава Дерин забеляза възела над главата си — въжето, което свързваше въздушния звяр със земята!
Тя погледна към нишката, опъната между нея и лебедката… в този момент беше около триста фута. А триста фута подгизнали от дъжда конопени нишки сигурно тежаха повече от едно кльощаво девойче и мокрите му дрехи.
Ако успееше да освободи Хъкслито, можеше да има достатъчно водород, който да я върне на безопасно място.
Ала земята отново се надигаше — блестящата влажна трева и замъглените локви бяха точно под краката й, както и стената на затвора отпред. Посягайки с една ръка нагоре, Дерин усети полупознатата форма на възела…
Не беше нищо повече от буксирен моряшки възел! Спомни си как Джаспърт й бе разказвал, че хората от Въздушните сили използвали моряшки възли, като онези, които бе връзвала хиляди пъти в балоните на татко!
Докато Дерин водеше борба да освободи мокрото въже от възела, ботушите й се удариха в земята с разтърсващ костите удар и се плъзнаха по тревата.
Ала истинската опасност не беше под нея — бяха приближаващите се стени на затвора. Дерин и Хъкслито бяха на секунди от стълкновение с блестящите от влагата камъни.
Най-после пръстите й успяха да освободят края на въжето. Възелът се разтвори, а въжето се заизвива като живо същество, жулейки пръстите й, докато се изхлузваше от металния пръстен.
В момента, в който тежестта на триста фута мокра тъкан се отдели от звяра, той се издигна нагоре, избягвайки на метри стените на затвора.
Дерин затаи дъх, когато бълващият горещина комин мина точно под краката й. Представи си дъждовните капки, които се търкалят надолу през отвора към огньовете, накладени с въглища и как те изпускат пара, а хвърчащите искри възпламеняват бясната водородна маса над главата й.
Но вятърът отнасяше искрите — само мигове по-късно Хъкслито бе прекосило разстоянието до най-южната част на сградите на затвора.
Докато се издигаше, Дерин чу грубите приветствени викове отдолу.
Хората от наземния екипаж вдигаха триумфално ръце. Джаспърт сияеше, събрал двете си ръце пред лицето и викаше нещо, което звучеше като поздравление, сякаш бе направила точно онова, което я бе посъветвал!
— Идеята си беше само моя, Джаспърт Шарп — промърмори тя, смучейки изгорените си от въжето пръсти.
Тя, разбира се, все още беше насред голямата буря, вързана за раздразнително Хъксли, а двамата се рееха над Лондон, който не разполагаше с особено много подходящи за кацане места.
А и как се очакваше от Дерин да приземи зверчето? Нямаше как да изпусне водорода, нито пък имаше повече баласт, в случай че създанието отново изпаднеше в паника, нито пък имаше представа дали някой досега беше летял в свободен полет с Хъксли и бе оживял да разкаже историята.
Но все пак… поне летеше. Ако някога се върнеше на земята жива, учените трябваше да признаят, че е преминала успешно този тест.
Момче или не, в крайна сметка Дерин Шарп бе демонстрирала отличен "усет за небе".
Осем
Бурята беше странно спокойна.
Спомни си усещането от балоните с горещ въздух на татко си. Освободена от въжето, медузата много точно следваше скоростта на вятъра. Въздухът сякаш не помръдваше, земята се въртеше долу на огромно грънчарско колело.
Около нея все още кипяха тъмни облаци, които от време на време караха Хъкслито да се завърта около себе си. Най-неприятни бяха присветванията в далечината. Сигурен начин да подпалиш звяр на водородно дишане беше да го уцелиш със светкавица. Дерин се разсейваше като разглеждаше преминаващия под краката й Лондон с всичките му къщички с размер на кибритени кутийки и виещи се улици, както и фабриките със запечатани комини.