Беше я забелязала още, когато се събуди в нощта на катастрофата и видя зелените му очи, пълни със скръб и страх. А вчера беше споменал, че е сирак — трябваше да предположи колко тежко му бе на сърцето от това как мълчеше.
Но сега всичко излезе наяве, сълзите се стичаха по страните му, ридаеше дълбоко. Това, че го разкриха, някак разруши умението му да прикрива тъгата си.
— Горкото момче — каза нежно Дерин и клекна до него. Алек се бе сгушил до сандъка с товара, заровил лице в шепите си.
— Съжалявам — измънка засрамен.
— Не ставай глупав. — Тя седна до него, а кутията стопляше гърба й. — Едва не полудях, когато татко ми загина. Не говорех с никого цял месец.
Алек се опита да каже нещо, но не успя. Преглътна болезнено, сякаш гърлото му бе залепено с лепило.
— Шшш — каза Дерин и отмести кичур коса от лицето му. Страните му бяха влажни от сълзите. — И не се тревожи, няма да кажа на никого.
Нито, затова че плачеше, нито за това кой бе в действителност. Сега беше ясно. Беше глупаво от нейна страна да не го забележи по-рано. Алек бе синът на онзи херцог, заради когото бе започнала цялата тази работа. Дерин си спомни деня, в който се бе качила на борда на Левиатан и как бе чула, че са убили някакъв аристократ, което е предизвикало недоволството на Машинистите.
Цялата тази беля заради някакъв си херцог — ето какво си бе мислила тя толкова много пъти. Но това, разбира се, едва ли изглеждаше по същия начин за Алек. Смъртта на родителите ти кара света да рухне точно така, както го прави обявяването на една война.
Дерин си спомни как след смъртта на татко й, майка й и лелите й се бяха опитали да я превърнат отново в истинско момиче — поли, чаени партита, всички останали щуротии. Сякаш искаха да изтрият старата Дерин и всичко, което тя е била. Трябваше да се бори неистово, за да остане такава, каквато бе.
Това беше номерът — да продължава да се бори, независимо от всичко.
— Докторката ще успее да убеди капитана да застане на твоя страна — меко каза Дерин. — И съвсем скоро ще се махнем оттук. Ще видиш.
Не, че беше съвсем уверена дали планът с двигателите на Алек ще проработи. Но всичко бе по-добро от това да стои тук и да чака попътен вятър.
Алек преглътна отново, опитвайки се да си върне гласа.
— Отровили са ги — промълви най-после. — Първоначално са опитали с бомби и с пистолети, за да изглежда, че виновниците са сръбски анархисти. Но в крайна сметка са успели с отрова.
— И това само, за да започне тази война?
Той кимна.
— Германците смятаха, че войната трябва да започне. Беше просто въпрос на време — за тях колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дерин понечи да каже, че това е пълна лудост, но после си спомни всички онези от екипажа, които бяха толкова нетърпеливи войната да започне. Реши, че винаги има някой идиот, който да разпалва боя.
И все пак нямаше никакъв смисъл.
— Семейството ти оглавява Австрия, нали?
— Да, през последните петстотин години, че и повече.
— Тогава щом германците са убили татко ти, защо Австрия им помага, вместо хубавичко да срита кайзера? Семейството ти не разбира ли какво се е случило наистина?
— Знаят… или най-малкото подозират. Ала баща ми не беше голям любимец на фамилията.
— И какво пък толкова се е провинил?
— Оженил се е за майка ми.
Дерин надигна вежда. Беше виждала семейни раздори заради деца, които се женят, но обикновено не стигаха до бомбардировки.
— Твоите роднини да не са тотално изперкали?
— Не, ние сме владетели на империя.
За Дерин то си беше горе-долу същото, но предпочете да си замълчи. Разговорите за това явно помагаха на Алек да си върне самоконтрола и затова тя просто попита:
— Какво не й беше наред?
— Майка ми не е от владетелски род. Не беше точно от простолюдието — имало е някаква принцеса сред предците й. Но, за да се омъжиш за един Хапсбург, трябва да имаш подходящото кралско потекло.
— Е, да, разбира се — отвърна Дерин. Изведнъж високомерните маниери на Алек добиха много повече смисъл. Предположи, че сега, когато баща му бе мъртъв, самият той бе станал херцог — или пък ерцхерцог, което звучеше още по-благородническо.
— Така че, когато са се обикнали — продължи той, — е трябвало да го пазят в тайна.
— Е, това е страшно романтично — възкликна Дерин. Когато Алек я изгледа странно, снижи глас и добави. — Нали се сещаш, да се крият така.
На лицето му се появи нещо като усмивка.
— Да, сигурно е било, особено както го разказваше майка ми. Тя е била придворна дама на принцеса Изабела. Когато баща ми започнал да я посещава, Изабела решила, че той ухажва някоя от дъщерите й. Но не можела да разбере коя от тях харесвал. И един ден той забравил часовника си на тенис корта.