Щом вратата се захлопна, Дерин потрепери — най-странното нещо, което бе чувствала. Там, където ръцете на Алек бяха докоснали раменете й, усещаше нещо като гъделичкане — като потрепване по кожата на въздушния звяр, когато небето в далечината се разцепи от гръм.
Дерин се обгърна с ръце, но чувството не беше същото.
— Да му се не види — промърмори тихо и се обърна отново към яйцата.
Тридесет и шест
На следващата следобедна стража, Дерин и Нюкърк бяха на пост на гърба.
Само за една нощ корабът се бе издул, а вътрешностите му храносмилаха усилено погълнатата от зверчетата храна. Долу на снега бяха разпънати и последните запаси на кораба, нападнати от пируващите птици. Дерин почувства, че собственият й стомах къркори след закуската от мазни бисквити и кафе. На всички бе позволено да ядат само храна, която зверчетата не биха докоснали.
Ала няколко спазъма от глад си заслужаваха опъването на мембраната под краката на Дерин — здрава и стегната отново. Бучките по фланговете на звяра се изглаждаха. Около обяд вятърът беше започнал да влачи олекналия кораб над ледника и принуди хората да напълнят баластните резервоари с разтопен сняг.
Д-р Бъск бе казал, че нещата ще са на косъм, като се издигнат с тежестта на машинистките двигатели, заедно с още петима души на борда.
— Движи се — каза Нюкърк. — Трябва да е все още жив.
Дерин погледна нагоре към Хъкслито. Г-н Ригби бе настоявал да поема поста горе, заявявайки, че няма да понесе да загуби и последните си двама кадета, като ги остави да замръзнат от дългите часове в леденото небе, дори ако това означаваше да се измъква тайничко от лечебницата.
— Няма да е лошо да го свалим скоро — рече Дерин. — Д-р Бъск ще ни скалпира, ако замръзне там горе.
— Аха — отвърна Нюкърк, подухвайки в шепите си. — Но ако слезе, един от нас ще трябва да се качи.
Дерин вдигна рамене.
— По-добре е от яйцата.
— При яйцата поне е топло.
— Е, можеше и да поемаш този пост, господин Нюкърк, ако не беше убил едно от яйцата на докторката.
— Не съм виновен, че сме закъсали на този айсберг!
— Ледник, тъпчо!
Нюкърк изръмжа нещо неприятно и хукна нанякъде, стъпвайки тежко върху люспите на гърба. Настояваше, че вината за яйчената катастрофа бе на д-р Барлоу, задето не беше обяснила машинистките температури, но пък според Дерин числата си бяха числа.
Понечи да го извика и да му се извини, но само изруга. Я по-добре да погледне как върви работата при новите отсеци за двигателите.
Дерин надигна бинокъла…
Предните двигатели бяха в долната част по двата фланга на кораба — стърчаха настрани като уши. Капаците и на двата отсека бяха махнати и във всички посоки стърчаха плетеници от машинистки чаркове. Алек работеше на левия борд, заедно с Хофман и г-н Хърст — главния инженер на Левиатан. Бяха потънали в дълбок разговор и размахваха ръце на студения вятър.
Цялата работа като че ли се придвижваше много бавно. Около обяд десният двигател — където работеха Клоп и Бауер, се върна към живот за няколко шумни секунди, което накара мембраната под краката на Дерин да потрепери. Ала нещо се бе объркало. Двигателят замлъкна с вой, а Машинистите прекараха следващия един час да изхвърлят обгорели парчета метал в снега.
Дерин се обърна да огледа хоризонта. Беше минал повече от ден от атаката на Кондорите. Германците едва ли щяха да им отпуснат повече време. Няколко разузнавателни самолета вече се бяха показвали иззад планините — само се уверяваха, че раненият кораб не е изчезнал. Всички казваха, че германците не бързат, защото събират голяма сила. А атаката можеше да последва във всеки един миг.
Ала очите на Дерин отново се върнаха върху Алек. Сега превеждаше на Хофман, сочейки му нещо в предната част на двигателния отсек. Завъртя ръце като перки, а Дерин се усмихна, като си представи гласа му в този момент.
Тогава свали бинокъла и изруга, изпразвайки главата си от глупостите. Тя беше войник, а не някоя мома, дето си усуква полите на селската вечеринка.
— Господин Шарп! — донесе се викът на Нюкърк. — Ригби е в беда!
Тя погледна нагоре. Нюкърк вече беше на лебедката и въртеше бясно ръчката. От Хъкслито се вееше жълта лента — означаваше беда, а сигналните флагчета на г-н Ригби се движеха. Дерин вдигна бинокъла.
Буквите се редяха с двойна скорост и тя бе изпуснала началото, докато се бе занимавала с глупости. Ала скоро смисълът на съобщението се проясни.
… О-Т — И-З-Т-О-К — О-С-Е-М — К-Р-А-К-А — И — Р-А-3-У-З-Н-А-В-А-Ч-И
Дерин се намръщи и се зачуди дали не се е заблудила при разчитането на сигналите. "Крака" значеше самоход, разбира се, но в учебника нямаше информация за самоходи с осем крака. Дори и най-големите машинистки дредноути имаха нужда само от шест крака, за да се движат.