Разполагам с предостатъчно време и го запълвам освен с писането на писма и с наблюдение на тоя панаир на суетата, който ме заобикаля отвсякъде. Сред тая галерия от човешки типове се срещат и доста занимателни. За някои от тях вече Ви писах, а от вчера в нашия салон се появи ново лице. Представете си — руснак! Казва се Ераст Фандорин. Вие, Емили, знаете моето отношение към Русия, тоя уродлив израстък, загрозил половината Европа и третина от Азия. Русия се мъчи да разпространи оная пародия на християнство, своята религия, и варварските си обичаи върху целия свят и Албион е единствената преграда на пътя на тия нови хуни. Ако не беше решителната позиция, която правителството на Нейно величество зае в сегашната Източна криза, цар Александър щеше да сграби в мечешките си лапи целите Балкани и тогава…
Впрочем вече съм Ви писал по тия въпроси и не ми се ще да се повтарям. Освен това мислите за политика ми действат зле на нервите. Сега е осем без четири минути. Както вече Ви съобщих, чак до Аден „Левиатан“ живее по британско време, затова в осем часа тук вече е нощ. Ще отида да измеря дължината и ширината, след което ще вечерям и ще продължа писмото си.
Десет часът и шестнайсет минути
Виждам, че не съм довършил за мистър Фандорин. Май по-скоро го харесвам въпреки неговата народност. Има добри маниери, мълчалив е, умее да слуша. Вероятно спада към онова съсловие, което в Русия наричат с италианската дума intelligenzia, като подразбират образована европейска класа. Ще се съгласите, скъпа Емили, че едва ли можем да причислим към цивилизования свят общество, в което европейската класа е обособена в отделна прослойка от населението и при това е обозначена с чужда дума. Представям си пропастта, която дели човекоподобния мистър Фандорин от някой космат kossak или muzhik, които представляват над 90 на сто от населението на тая татарско-византийска империя. От друга страна, образованият и мислещ човек би трябвало да е много извисен и облагороден от подобна дистанция. Трябва да поразсъждавам над тая мисъл.
Хареса ми колко елегантно мистър Фандорин (между другото, оказа се, че той е дипломат, това обяснява много неща) постави на мястото му оня непоносим селяндур Гош, който твърди, че е рентиер, макар отдалеч да си личи, че тоя тип върти някакви мръсни сделки. Не бих се учудил, ако целта на пътуването му е закупуване на опиум и екзотични танцьорки за парижките вертепи. (Последното изречение е задраскано). Зная, скъпа Емили, че сте истинска лейди и няма да се опитате да четете задрасканото. Поувлякох се и написах нещо недостойно за Вашия целомъдрен поглед.
Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.