С правата си на бременна подрани за закуската — сервитьорите още подреждаха масите. Рената веднага нареди да й донесат портокалов сок, чай, кифли с масло и всичко останало. Когато дойде първият от сътрапезниците й — дебелият мосю Гош, също ранно пиле, — бъдещата майка вече се беше преборила с трите кифли и придърпваше омлета с гъби. Закуската на „Левиатан“ не беше някаква си континентална, а съвсем истинска английска: с ростбиф, яйчени блюда, пудинг и каша. Френската част от консорциума участваше само с кроасани. Затова пък на обяд и на вечеря в менюто неизменно царуваше френската кухня. Ами да, в салон „Уиндзор“ няма да сервират бъбреци с боб я!
Първият помощник-капитан се яви както винаги точно в девет. Грижовно попита мадам Клебер как е. Рената го излъга, че е спала зле и се чувства направо разбита, и то само защото илюминаторът се отваря много трудно и в каютата е задушно. Лейтенант Рение се смути и обеща лично да се отбие и да отстрани повредата. Той не ядеше ростбиф и яйца — спазваше някаква особена диета и се хранеше предимно със зеленчуци. За което Рената го съжаляваше.
Полека заприиждаха и останалите. На закуска разговорът обикновено не вървеше — по-възрастните още не бяха се съвзели след тежко прекараната нощ, а младите още не бяха се разсънили. Смешно й беше да гледа как тази кучка Клариса Стамп се навърта около пелтека дипломат. Рената поклати глава: как може да се държи така тъпо. Та той, скъпа, може да ти бъде син, нищо че е с такива импозантно прошарени слепоочия. Подобен хубавец не е лъжица за устата на една застаряваща кокетка.
Последен дойде рижият Перко (така Рената бе нарекла наум английския баронет). Косата му чорлава, очите — зачервени, крайчецът на устата му играе — ужас и кошмар. Но мадам Клебер изобщо не се страхуваше от него, а паднеше ли й възможност да му се поприсмее, не я изпускаше. Ето и сега тя с невинно-мила усмивка подаде на Перкото каничката с мляко. Както се и очакваше, Милфорд-Стоукс (ама че име) гнусливо си дръпна чашата. Рената от опит знаеше, че сега вече той няма да докосне каничката и ще пие кафето си чисто.
— Защо подскачате, господине? — с трепнал глас измънка тя. — Не се притеснявайте, бременността не е заразна. — И завърши категорично: — Поне за мъжете.
Перкото й хвърли унищожителен поглед, който се разби в нейния, лъчист и безгрижен.
Лейтенант Рение прикри усмивката си с ръка, а рентиерът изхъмка. Дори японецът се подсмихна на Ренатината закачка. Е, мосю Аоно се усмихва винаги, дори и да няма повод. Може пък при тях, японците, усмивката да означава не веселие, а нещо съвсем друго. Например отегчение или отвращение.
След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти8 и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.
— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.
Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:
— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.
— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.
„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:
— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.
8