— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.
— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!
Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.
Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:
— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.
Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.
А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:
— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“
Смахнатият Милфорд-Стоукс се изсмя гръмогласно и доволен тръсна рижия си перчем, а Гош вдигна пожълтелия си от тютюна пръст: не бързай да се радваш, това още не е краят.
— И какво мислите, дами и господа? Татко Пикар най-невъзмутимо започнал да прави баланса. „След половин час, точно в осем, ще дойде господин директорът на градината, ще ви види в лехата и ще се развика да ви махна оттук. Аз няма да мога да го направя, защото вие ще ми платите не за половин, а за един час. Ще започна да се препирам с господин директора и той ще ме изпъди от работа без последни заплати и без право на пенсия. А ми остават три години до пенсия. На мен ми се полага пенсия от хиляда и двеста франка годишно. Аз възнамерявам да си поживея в оставка двайсетина години, което прави двадесет и четири хиляди. Сега за къщата. С моята бабичка ще ни разкарат от служебното жилище. Къде ще живеем, питам се. Ще трябва да си купим. А най-скромната къща с градинка някъде по Лоара струва поне двайсет хиляди. А сега, господине, помислете за моята репутация. В тази градина съм работил четиридесет години и когото и да питате, ще ви каже, че татко Пикар е честен човек. И не щеш ли сега — такъв позор за белите ми коси. Та това е подкуп! Смятам, че по хиляда франка за всяка година безупречна служба няма да е много в смисъл на морална компенсация. Така, че общо излизат точно осемдесет и четири хиляди“ Лафит се засмял, изтегнал се още по-удобно в лехата и отново затворил очи. „Ела подир час — казва, — ще си платя, дърта маймуно.“ Такава една интересна историйка, госпожи и господа.