Сърцето на Гош се сви от лоши предчувствия. Гласът му стана недостойно хрипкав:
— Той не можеше ли да ни обясни всичко това сам?
— Невъзможно. Вижте, доколкото успях да разбера от п-прочетените книги, най-важната разлика между европейците и японците е в нравствената основа на социалното им поведение.
— Нещо е прекалено сложно — отбеляза капитанът.
Дипломатът се обърна към него.
— Изобщо не е. Християнската култура се гради върху чувството за вина. Да съгрешаваш е лошо, защото после ще се т-терзаеш от разкаяние. За да избегне чувството за вина, нормалният европеец гледа да се държи нравствено. Точно по същия начин и японецът се стреми да не нарушава етичните норми, но по друга причина. В тяхното общество ролята на морална спирачка играе срамът. Най-лошо за японеца е да изпадне в срамно п-положение, да бъде осъден или дори по-зле — осмян от обществото. Затова японецът много се пази да не стори нещо нередно. Уверявам ви, че като обществен цивилизатор срамът е много по-ефикасен от съвестта. От гледна точка на мосю Аоно би било абсолютно недопустимо за нещо „срамно“ да се говори гласно. Още повече с чужди хора. Да си лекар, а не военен, е срамно. Да, че си излъгал, е още по-срамно. Да покажеш, че ти, японският самурай, можеш да отдаваш някакво значение на обидните прякори пък е направо изключено.
— Благодаря за лекцията — иронично се поклони Гош. — Вашият довереник пак от срам ли се опита да избяга?
— That’s the point — съгласи се Джексън, който от враг отново се превърна в съюзник. — The yellow bastard almost broke my wrist47.
— Пак познахте, господин комисар. Да избяга от парахода е невъзможно, пък и няма къде. Смятайки положението си за безизходно и предвиждайки занапред само нови унижения, моят довереник (щом така предпочитате да го наричате) сигурно е искал да се заключи в каютата си и да се самоубие според самурайския обред. Нали така, мосю Аоно? — Фандорин за първи път се обърна директно към японеца.
Той не отговори, но наведе глава.
— Чакаше ви разочарование — меко му каза дипломатът. — Изглежда, сте пропуснали да чуете, че по време на обиска ритуалният ви кинжал е бил иззет от полицията.
— Аа, имате предвид това, как се казваше, хиракира, харикари — подсмихна се Гош под мустак. — Глупости, не вярвам човек да може сам да си разпори корема. Измишльотини. Ако му е хрумнало да иде на оня свят, по-добре е да си строши кратуната в стената. Но и тук няма да се препирам с вас. Имам улика, срещу която не можете да възразите — липсата на скалпела от комплекта му с инструменти. Какво ще кажете? Че истинският престъпник предварително е отмъкнал от вашия довереник скалпела, като е възнамерявал да извърши убийството и да прехвърли отговорността върху Аоно, така ли? Нещо не се връзва. Откъде може убиецът да знае, че професорът ще реши да сподели с нас откритието си точно по време на обяда? Пък и самият Суитчайлд тъкмо се беше сетил какъв е номерът с шала. Помните ли колко объркан изглеждаше, когато влезе в салона?
— Е, за мен няма нищо по-лесно от това да ви обясня липсата на скалпела. То вече не е от областта на предположенията, а непосредствен ф-факт. Спомняте ли си, че след Порт Саид изведнъж по загадъчен начин от каютите започнаха да изчезват разни неща? После т-тайнственото явление спря също така внезапно, както бе започнало. И знаете ли кога? След смъртта на нашия чернокож г-гратисчия. Дълго мислих защо и как той се е озовал на „Левиатан“ и ето ви моята версия. Най-вероятно негърът е бил изкаран от някой затънтен край в Африка от арабски търговци на роби и е бил докаран до Порт Саид по вода. Защо мисля т-така? Защото, като е избягал от господарите си, негърът се е скрил не къде да е, а на кораба. Вероятно е вярвал, че щом к-кораб го е откарал от къщи, значи може би пак той ще го върне обратно.
— Какво общо има това с нашия случай? — не издържа Гош. — Негърът загина още на пети април, а Суитчайлд бе убит вчера! И изобщо я стига приказки! Джексън, отведете арестувания!
Той решително пое към изхода, но дипломатът изведнъж стисна комисаря за лакътя и отвратително любезно каза:
— Скъпи мосю Гош, бих искал да д-довърша аргументацията си докрай. Имайте още съвсем малко търпение, скоро ще свърша.
Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.
— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.
— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.