Виж, във втората дама, мис Клариса Стамп, печеният детектив се взираше с по-голямо внимание. Тук нещо намирисваше. Уж англичанка като англичанка, нищо особено: не първа младост, скучна белезникава коса, маниерите й тихи, благовъзпитани, ама във воднистите очи току проблесне нещо дяволито. Знаеше ги комисарят тия, нагледал им се беше. Пък и някои забележителни детайли бяха налице. Абе дреболии, друг не би им обърнал и внимание, само че старото куче Гош нищо не пропуска. Роклите и костюмите на мис Стамп все скъпи все нови последна парижка мода, чантичка от коруба на костенурка (беше мярнал такава в една витрина на Шанз-Елизе, триста и петдесет франка), ама като извади отвътре бележника си — оръфан, евтин, от сергия. Веднъж беше седнала на палубата, наметнала шал, че много духаше, ами че мадам Гош има същия — от кучешка вълна. Топли, дума да няма, ама не е като за английска лейди. Изобщо чудна работа: новите й неща без изключение са скъпи, а старите са похабени и най-долнокачествени. Нещо не се връзва. Веднъж преди следобедния чай Гош я попита: „Госпожо, защо не си сложите златния кит? Не го ли харесвате? Според мен е много красив.“ И какво, мислите, стана? Изчерви се бетер „японския дворянин“ и вика: слагах го вече, просто не сте го видели. Лъже. Гош щеше да го види. Въртеше му се на комисаря една тънка мисъл, ама трябваше да издебне психологически точния момент. Тогава да я видим как ще реагира тая Клариса.
Щом около масата има десет места, а пътниците без емблеми са само четирима, Гош реши да попълни комплекта за сметка на разни други субекти, които макар че имаха значки, бяха посвоему забележителни. Така и така остават свободни места, защо да не разшири кръга на търсене.
Първо на първо настоя пред капитана да запишат към „Уиндзор“ главния корабен лекар мосю Труфо. Джосайя Клиф се размърмори, но отстъпи. Ясно за какво му е на Гош главният лекар: единственият медик на борда на „Левиатан“, майстор на инжекциите, а и по статут му се полага златна значка. Докторът се оказа нисък набит италианец с маслинена кожа и плешиво кубе, увенчано с рядка косица, заресана над високото чело. Никакво въображение не помагаше да си представиш тоя комичен субект в ролята на безпощаден убиец. Покрай лекаря се наложи да се отвори място и за съпругата му. Докторът се бе оженил преди две седмици и бе решил да съчетае полезното с приятното, тоест работата с медения месец. Столът, зает от новоизлюпената мадам Труфо, отиде бадева. Избраницата на параходния ескулап, умърлушена, навъсена англичанка, изглеждаше двойно по-възрастна от своите двайсет и пет години и хвърляше Гош в смъртоносна скука, впрочем повечето й сънароднички му действаха по тоя начин. Беше я кръстил „овцата“ заради белезникавите мигли и блеещото гласче. Впрочем тя рядко си отваряше устата, понеже не знаеше френски, а разговорите в салона, слава Богу, се водеха предимно на този благороден език. Мадам Труфо изобщо нямаше никаква значка — нито златна, нито сребърна, но това беше в реда на нещата — тя не беше нито офицер, нито бе купувала билет.
Освен това комисарят откри в регистрите някой си Антъни Ф. Суитчайлд, индолог и археолог, и реши, че един индолог тъкмо ще му свърши работа. Нали и покойният Литълби с бил нещо от тоя род. Мистър Суитчайлд, върлинест дългуч с козя брадичка, още на първата вечеря сам подхвана разговор за Индия. След трапезата Гош дръпна професора настрана и внимателно насочи разговора към колекцията на лорд Литълби. Индологът археолог пренебрежително нарече покойника дилетант, а колекцията му — сбирка, натрупана без никакъв научен подход. Единствената истинска ценност там бил златният Шива. Добре че статуетката се намерила от само себе си, понеже, както е известно, единственото нещо, което френската полиция умее, е да взема подкупи. Гош ядно се закашля от тая въпиющо несправедлива забележка, но Суитчайлд само го посъветва да намали пушенето. По-нататък ученият снизходително отбеляза, че Литълби все пак май е имал късмета да се сдобие с прилична подборка ръчно изрисувани шалове и воали, сред които се срещат крайно любопитни екземпляри, но това по-скоро са произведения на туземните занаяти и приложните изкуства. Не било за изхвърляне и сандаловото ковчеже от Лахор, датиращо от шестнайсети век, с дърворезба по сюжети от „Махабхарата“ — и се впусна в такива скукотии, че комисарят взе да клюма.