На третия ден привечер обаче започнаха да я спохождат съвсем други мисли. О, колко е прав Барда, като пише:
Наистина нямаше какво да губи. Късно вечерта (след полунощ) Клариса решително си оправи прическата, понапудри се, облече си парижката рокля с цвят на слонова кост, която толкова й отиваше, и излезе в коридора. Люлеенето я мяташе от едната стена към другата.
Мъчейки се да не мисли за нищо, тя се спря пред вратата на 18-а каюта, вдигна ръка, замря — но за секунда, само за една секунда — и почука.
Ераст отвори почти веднага. Той беше със син унгарски халат с гайтани, а под широкото му деколте белееше долната му риза.
— Трябва да си поговорим — безапелационно заяви Клариса, забравила дори да поздрави.
— Д-добър вечер, мис Стамп — бързо каза той. — Случило ли се е нещо? — И без да дочака отговор, помоли:
— Бихте ли ме изчакали за момент. Да се п-преоблека.
Пусна я да влезе, когато беше вече по сако, с безупречно вързана вратовръзка. С жест я покани да седне.
Клариса седна и вперила поглед в очите му, изрече следното:
— Само не ме прекъсвайте. Ако се запъна, ще е още по-ужасно… Знам, че съм доста по-възрастна от вас. На колко сте години? На двайсет и пет? По-малко? Няма значение. Нали не ви моля да се ожените за мен. Но вие ми харесвате. Влюбена съм във вас. Възпитавана съм така, че никога и при никакви обстоятелства да не казвам тези думи на мъж, но сега ми е безразлично. Не искам повече да губя време. Бездруго съм пропиляла най-хубавите години от живота си. Аз вехна, без да знам що е цъфтеж. Ако поне малко ви харесвам, кажете ми го. Ако не, пак ми го кажете. След срама, който вече преживях, едва ли може да ме заболи повече. И знайте: парижкото ми… приключение беше кошмар, но аз не съжалявам за него. По-добре кошмар, отколкото онази мъка, в която прекарах целия си живот. Хайде отговорете ми де, защо мълчите?
Господи, нима можа да каже всичко това на глас? Направо можеше да се гордее.
В първия момент Фандорин се смути, дори най-прозаично запримига. После заговори — бавно, запъвайки се повече от обичайното:
— Мис Стамп… К-клариса… Вие ми харесвате. Много ми харесвате. Аз в-ви се възхищавам. И ви з-завиждам.
— Завиждате ми? Но за какво? — смая се тя.
— За смелостта ви. Ч-че не се страхувате да п-получите отказ и да изглеждате с-смешна. З-знаете ли, всъщност аз съм много плах и неуверен в себе си човек.
— Вие? — още повече се изуми Клариса.
— Да. Аз много се страхувам от две неща: да изпадна в смешно или нелепо п-положение и… да отслабя отбраната си.
Не, тя изобщо не можеше да го разбере.
— Коя отбрана?
— Вижте, твърде рано научих какво значи ч-човек да загуби и много се уплаших, може би за цял живот. Докато съм сам, отбраната ми срещу съдбата е з-здрава, от нищо н-не ме е страх. Човек с моята нагласа е най-добре да бъде сам.
— Вече ви казах, мистър Фандорин — строго отвърна Клариса, — че изобщо не претендирам за място във вашия живот, нито дори за място във вашето сърце. Камо ли пък да посегна на вашата „отбрана“.
Тя млъкна, защото всички думи бяха вече казани.
И не щеш ли точно в този момент някой задумка по вратата. От коридора долетя възбудения глас на Милфорд-Стоукс:
— Мистър Фандорин, сър! Не спите ли? Отворете! Спешно е! Тук има заговор!
— Стойте тук — прошепна Ераст. — Връщам се веднага.
Той излезе в коридора. Клариса чу приглушени гласове, но не можа да разбере думите.
След малко Фандорин се върна. Той извади от чекмеджето и сложи в джоба си някакъв малък, но тежък предмет, кой знае защо взе елегантното си бастунче и каза загрижено:
— Изчакайте малко и се приберете. Мисля, че нещата отиват към края си.
Значи този край е имал предвид… После вече, след като се върна в каютата си, Клариса чу как по коридора ехтят стъпки, звучат развълнувани гласове, но и през ум не можеше да й мине, че над мачтите на гордия „Левиатан“ е витаела смъртта.
— Какво иска да си признае мадам Клебер? — нервно попита доктор Труфо. — Мосю Фандорин, обяснете ни какво става. Тя пък какво общо има?
Фандорин обаче мълчеше и само се мръщеше все по-тревожно.
Полюшвайки се от ритмичния напор на вълните край борда, „Левиатан“ с пълна пара пътуваше на север, разсичайки размътените след бурята води на Полкския проток. В далечината зеленееше ивица от цейлонския бряг. Утрото беше мрачно, но задушно. През отворените прозорци по наветрената страна на салона от време на време повяваше горещ въздух с дъх на гнило, но полъхът му не намираше излаз и след като едва помръднеше пердето, се предаваше умърлушено.