— Не е вярно! — звънко възкликна Рената. — Господа, всички вие сте свидетели! Рение сам предложи! Нали помните? Кажете, мосю Милфорд-Стоукс, че говоря истината! Нали първо помолих вас, помните ли?
— Така е — потвърди сър Реджиналд. — Точно така беше.
— Т-трикове за глупци — махна с ножа за плодове Фандорин. — Вие много добре знаехте, госпожо, че баронетът не може да ви понася и че никога не изпълнява капризите ви. Проведохте операцията си както винаги ловко, но този път, уви, недостатъчно чисто. Не успяхте да стоварите вината върху мосю Аоно, макар да бяхте б-близо до целта. — Ераст скромно сведе поглед, за да даде възможност на слушателите да си спомнят кой точно разруши веригата от улики срещу японеца.
„Не му липсва самолюбие“ — помисли си Клариса, но тази черта й се видя много приятна и странно нещо — само направи младежа още по-привлекателен. Както винаги, поезията й помогна да реши парадокса:
Ах, мистър дипломате, колко малко познавате англичанките. Предполагам, че в Калкута ще трябва да поостанете по-задълго.
Фандорин направи пауза и без да подозира, че е „мило създание“ и че ще се яви на местоназначението си по-късно, отколкото предполага, продължи:
— Сега вече вашето положение наистина е заплашено. Рение д-достатъчно красноречиво го е изложил в писмото си. И тогава вие вземате едно страшно, но в известен смисъл гениално решение: да потопите кораба заедно с досадния полицейски комисар, свидетелите и още хиляда души. Какво е за вас животът на х-хиляда човека, щом те ви пречат да станете най-богатата жена в света? Дори нещо повече, щом заплашват живота и свободата ви.
Клариса погледна Рената със суеверен ужас. Как може тази млада особа, малко истерична, но общо взето, съвсем посредствена, да е способна на подобно чудовищно злодейство? Невероятно! Ала нямаше как да не повярва на Ераст. Той е толкова убедителен и толкова хубав!
По бузата на Рената се търкулна огромна колкото бобено зърно сълза. В очите й застина няма молба: защо ме измъчвате? Какво съм ви сторила? Ръката на мъченицата се плъзна по корема, лицето й се сгърчи от страдание.
— Няма смисъл да припадате — хладнокръвно я посъветва Фандорин. — Най-добрият начин да ви свестим ще са шамари. И не се правете на слаба и безпомощна. Доктор Труфо и доктор Аоно са на мнение, че сте здрава като б-бик. Седнете, сър Реджиналд! — гласът на Ераст звънна със стоманени нотки. — Има време да се застъпите за своята прекрасна дама. После, като свърша… Между другото, дами и господа, тъкмо на сър Реджиналд трябва да благодарим, че ни спаси живота. Ако не беше… странният му навик на всеки три часа да засича координатите на кораба, днешната закуска щеше да не е тук, а на м-морското дъно. И угощението щяхме да сме ние.
— „Къде е Полоний? — прихна баронетът. — На вечеря… Не където той яде, а дето него го ядат.“62 Колко смешно.
Клариса потръпна. В борда на кораба се блъсна една по-голяма вълна, приборите по масата задрънчаха, а тромавият Биг Бен отново се олюля насам-натам.
— За в-вас хората са статисти, госпожо, а вие никога не сте жалили статистите. Особено ако става дума за петдесет милиона лири. Твърде голяма съблазън. Клетият Гош например трепна. Нашият майстор детектив извърши убийството толкова несръчно! Права сте, разбира се, злощастният Рение не е сложил сам край на живота си. Щях да се сетя, но вашата настъпателна тактика за известно време ме събори от седлото. Какво „прощално писмо“ само! Тонът явно не е предсмъртен. Рение все още се надява да спечели време и да мине за луд. Но най-вече разчита на вас, госпожо Санфон, свикнал е да ви вярва безрезервно. Гош преспокойно е изрязал от третата страница мястото, което според него най подхожда за финал. Колко недодялано! Нашият комисар съвсем се е побъркал по брахмапурското съкровище. Има си хас, та това е заплатата му за триста хиляди години! — Фандорин се усмихна тъжно. — Помните ли с каква завист Гош ни разказа за градинаря, който продал на банкера своята непорочна репутация?
— Но засто е трябваро да убива господин Рение? — попита японецът. — Нари шарът е бир изгорен?
— Рение много е искал комисарят да го повярва и за по-убедително дори издава тайната на шала. Но Гош не му е повярвал — Фандорин направи кратка пауза и допълни тихо: — И е бил прав.
В салона се възцари гробна тишина. Клариса тъкмо си пое въздух, но забрави да го издиша. Дори не можа да разбере веднага защо и е толкова тежко в гърдите, а като се усети, го изпусна.
— Искате да кажете, че шалът е налице? — предпазливо, сякаш да не сплаши чудна птица, попита докторът. — И къде е?