Джуд Деверо
Лея
ГЛАВА ПЪРВА
Вирджиния
Септември 1803
Дъждът обгърна малката кръчма и тя потъна в мрак. Само светлината от фенера хвърляше тайнствени сенки по стената. Топлината на късното есенно слънце си беше отишла още с утрото и вътре стана почти студено. Зад високия дъбов тезгях закръглена и спретната хубавица миеше халбите. Меката й кестенява коса бе прибрана в бяло муселинено боне. Работеше и си тананикаше. Отвреме-навреме се усмихваше и на едната й буза се появяваше трапчинка.
Изведнъж страничната врата се отвори. Студеният вятър нахлу в стаята заедно с едно момиче. То се спря за миг, докато привикне със светлината. Жената го изгледа и каза намръщено:
— Лея, с всеки ден изглеждаш все по-зле. Седни тук, докато ти стопля нещо за пиене.
Тя побутна зъзнещото девойче към един стол и разръчка огъня, крадешком оглеждайки влязлата.
Лея, по-малката й сестра, беше съвсем отслабнала. Косите й падаха по мръсната закърпена рокля. Очите й бяха хлътнали, с големи сини сенки под тях. Носът й, обгорял от слънцето, се белеше. Три кървави драскотини пресичаха едната й буза. На другата имаше голяма синина.
— Той ли ти направи това? — попита кръчмарката и с отвращение мушна ръжена в горещата напитка.
Лея сви рамене и нетърпеливо протегна ръце към димящата чаша.
— Обясни ли ти защо те удари?
— Както винаги — каза тя, след като изпи половин халба и се облегна назад.
— Лея, защо не го…
Девойката погледна строго сестра си:
— Не започвай отново, Бес. Говорили сме за това и преди. Ти прави това, което трябва, а аз ще се погрижа за себе си и за децата.
Другата настръхна.
— Да прекараш известно време с няколко чистички господа е много по-лесно от това, което ти трябва да вършиш.
Лея дори не потрепна от грубите думи. Толкова пъти бяха спорили на тази тема, че това вече не можеше да я впечатли.
Преди две години на Бес й омръзна вечния побой, който трябваше да понася от лудия си баща. Старецът беше убеден, че „жените са грешни по рождение“ и постоянно и жестоко налагаше дъщерите си. Тя напусна бедната запусната ферма и си намери работа, държейки се „приятелски“ с няколко господа. Естествено, Лея ядеше бой и заради нейните грехове. Въпреки това голямата сестра не можа да я убеди да напусне бащината колиба. Тя се грижеше за шестте по-малки братя и сестри. Ореше, жънеше, готвеше, поддържаше къщата и най-вече защищаваше малките от гнева на бащата.
— Погледни се. Изглеждаш на четиридесет и пет, а си само на двадесет и две.
— Да — уморено отговори Лея. За пръв път беше прекарала деня без работа и топлото питие я накара да се отпусне. — Имаш ли някакви дрехи за мен?
Бес отново започна да се вайка, но тръгна към бара и взе шунка, хляб и горчица. Сложи чинията пред девойката и седна срещу нея. С крайчеца на окото забеляза как сестра й се колебае дали да започне да яде.
— Мислиш си да вземеш храната и да им я занесеш, но аз сама ще ти я натъпча в гърлото.
Момичето се усмихна и с две ръце се нахвърли над чинията. С пълна уста и сведени очи запита небрежно, сякаш не се интересуваше от отговора:
— Виждала ли си го напоследък?
Жената погледна остро мръсната коса на сестра си.
— Ти си мислиш все още… — започна тя, загледана в камината.
Блесна светкавица и освети кръчмата. Бедната Лея, мислеше си кръчмарката. В известен смисъл тя приличаше на баща им — твърдоглава и упорита като скала. Бес можа да си отиде и да остави малките. А за Лея, въпреки буйствата на стареца, семейството беше всичко. След като почина майка им, тя реши да се грижи за децата, докато и най-малкото порасне достатъчно, за да може само да се справя с живота. Отказваше да напусне дома, без значение какво й се налагаше да изтърпи. Понасяше всичко, защото твърдоглаво вярваше в една мечта. Нейният живот нямаше да бъде като света, който желаеше Бес. Мечтаеше за неща, по-различни от храна, подслон и топлина. Блянът на Лея беше неосъществим. Тя беше влюбена в господин Уесли Станфорд. Веднъж, когато беше малка, той дойде до къщата им, зададе й няколко въпроса, от благодарност я целуна по бузата и й даде златна монета от двадесет долара. Когато Лея разказа това на сестра си, очите й искряха. Бес веднага поиска да похарчи парите за нови рокли, но Лея побесня. Тя крещеше, че монетата е от нейния Уесли, и че тя го обича, и той я обича, и когато порасне ще се омъжи за него. Дълго време голямата сестра си мислеше само за това, как скритата някъде лъскава монета може да бъде похарчена. Желаеше този Уесли да е подарил на Лея букет цветя. Опитваше се да забрави късчето злато. Понякога виждаше девойката да оре впрегната в хомот и насред браздата да спира, втренчена в празното пространство.