— И колко трябва да платя за тази щедрост?
Тя го изгледа с презрение.
— По време на пътя до Кентъки аз ще работя за храната и постелята. Но стигнем ли веднъж там, аз ще се заема с тъкачество и ще се издържам сама. Така ще мога да се отплатя и на Рийган, която направи толкова много за мен. Един път да стигнем новата земя, ти няма да имаш никакво задължение към мен.
Той я гледаше с недоверие.
— Желаеш да ме освободиш от брака, за който толкова много се беше потрудила?
Обзе я ярост.
— Никога не съм предполагала, че ще се оженя за теб. Аз не дойдох при теб, когато разбрах, че нося детето ти. Исках да скрия този факт, но когато баща ми разбра, той ме би до смърт. През повечето време в църквата аз не осъзнавах какво става. Ако не беше толкова „благороден“ и беше изчакал малко, аз щях да те помоля да не се жениш за мен. Сега се опитвам да измъкна и двамата от тази ситуация. Ако ти не приемаш идеята да дойда с теб до Кентъки, кажи и ще се върна в бащината ми ферма. Бих го направила още сега, защото не съм сигурна дали ще понеса присъствието ти по време на пътя. Извини ме, сега ще отида да поговоря с Травис относно законното анулиране на брака ни.
Тя затвори вратата зад себе си и за момент се облегна на нея. Никога през живота си не е била толкова разгневена. Нищо от това, което баща й беше правил, не я беше засегнало толкова, колкото държанието на Уесли. Вероятно защото това беше краят на една мечта. Планът на Рийган изглеждаше добър. Харесваше й идеята да си изкарва прехраната като тъкачка и да не бъде наричана „една от онези Саймънс“. Но това бе неосъществимо. Тя докосна и погали кадифената си рокля. Във фермата няма да има нужда от кадифени рокли. С изправени рамене тя тръгна да потърси Травис.
За миг Уесли онемя. После захвърли шапката си по затворената врата. Той не знаеше кое го ядоса повече — дали че момичето беше чуло думите му, или че приемаше всичко толкова спокойно. Тя беше толкова хладна, може би малко ядосана, но със сигурност действаше не така, както би действала една жена.
— Проклятие — изруга той и отиде да си вземе шапката. Последното нещо на света, което би искал е жена, която да му казва какво да свърши и как да го свърши. През целия си живот той беше живял под опеката на Травис. Дори когато родителите им бяха живи, брат му го контролираше. Когато Уес прохождаше, Травис винаги беше там и даваше наставления. Струваше му се, че Травис никога не е бил дете, винаги е бил възрастен и че никога не е изпитвал съмненията, които всички деца изпитват.
Травис никога нямаше нужда от никого. Беше близо четиринадесетгодишен, когато почна да управлява по-голямата част от плантацията. Не бе прочел ни една книга, нито бе извършил нещо за удоволствие. Беше роден с мисълта, че плантацията е негова и че не може да проявява слабост в отношението си към когото и да било. Дори родителите си третираше като наемни работници.
Когато се запозна с жена си, се отнасяше към нея по същия начин. По тази причина тя избяга. Далеч от Травис беше успяла да се превърне в пълноценна личност. Не би могла да постигне това в сянката на съпруга си.
Уесли винаги беше работил за Травис и за да избяга от това, предприемаше дълги пътувания по света. В Париж бе пил шампанско от чехълчето на красива жена. В Англия се беше любил с дукеса, а в Италия почти се бе влюбил в чернокоса певица.
Накрая разбра, че се самозалъгва. Той беше фермер и не можеше да бъде щастлив далеч от земята. Пет минути след завръщането му Травис започна да му дава нареждания. Точно тогава Уес реши, че трябва да си отиде завинаги. Говореше се, че в Кентъки земята е богата и плодородна и той отиде да я види. Обикна страната и хората — хората, които изпитваха чувството, че нещата могат да бъдат преместени и променени. Той купи няколкостотин акра земя близо до едно малко градче Суитбрайър. Поправи къщата, построена преди много години и се върна за последен път във Вирджиния.