— За какво мислиш? — я питаше.
— За него.
Бес изпъшкваше и си отиваше. Нямаше нужда от обяснения кой е той. Години по-късно реши, че повече не може да понася отвратителния нрав на баща си и непрестанния тежък труд. Напусна фермата и си намери работа в една кръчма отвъд реката. Илайа Саймънс лиши от наследство по-голямата си дъщеря. Не й позволяваше да идва във фермата и да се среща с малките. През последните две години Лея успяваше на няколко пъти да се отскубне и да посети сестра си, за да вземе дрехите, които тя й приготвяше. Хората искаха да помогнат на отчайващо бедните Саймънс, но Илайа отказваше да приема подаяния.
При първото си посещение в кръчмата Лея попита за Уесли Станфорд. По това време Бес беше омаяна от срещите си с всички плантатори, сред които Уесли и брат му Травис бяха най-богати. Половин час тя разказва колко красив е той, колко може да се разчита на него, колко често посещава заведението и колко щастлива ще бъде Лея, когато се оженят. Говореше за това, сякаш разказва красива приказка, с която да преживяват по-лесно дългите зимни вечери. Мислеше, че Лея възприема по същия начин думите й. Преди няколко месеца през смях тя съобщи на сестра си за годежа на Уес с красива млада дама — Кимбърли Шоу.
— Сега кого ще обичаш — изсмя се тя, преди да погледне пребледнялото лице на Лея. Девойката изглеждаше смъртнобледа въпреки наслоената мръсотия и раните.
— Лея! Ти не мислиш наистина за мъж като Уесли. Той е богат. Много богат. Не би допуснал жени като мен, или кльощаво и мръсно създание като теб дори там, където приема обикновени посетители. Тази мис Шоу е от неговата класа.
Лея се вдигна тихо от стола си и тръгна към вратата. Бес я сграбчи за ръка:
— Това е само мечта. Не го ли осъзнаваш? — Тя спря за момент, преглътна и бързо продължи: — Но Уесли има един градинар, който би проявил интерес към жена от… от нашата страна на реката.
Все още бледа, без да отговори, девойката излезе от кръчмата. При следващото си посещение тя се държеше така, сякаш никога не е чувала, че Уесли Станфорд е сгоден. Помоли Бес да й разказва истории за него. Сестра й се опита да й припомни за годежа, но Лея я погледна смразяващо. Въпреки че беше слаба и крехка, понякога респектираше с вида си. От този момент Бес престана да спори с нея и всеки път разказваше на момичето за последната си среща с Уес. Не й споменаваше единствено за това, че посещенията са толкова чести, понеже кръчмата се намира насред пътя между неговата къща и тази на семейство Шоу.
Лея се облягаше и стискаше здраво скритата в многократно кърпения й джоб златна монета. През годините тя толкова често беше стискала и галила тази пара, че напълно я беше изгладила. Често, не можейки да заспи от болка след поредния побой, тя сядаше на сламения дюшек, галеше монетата и си припомняше отново и отново всяка секунда, прекарана с Уесли Станфорд. Той я беше целунал по бузата и това бе единствената целувка в живота й. Понякога Бес казваше, че той се мисли за бог, че се смята за по-добър от всеки друг. Единствено Лея знаеше колко мил може да бъде той, колко щедро беше възнаградил и целунал мършавото мръсно малко момиче, което никога преди това не беше виждал. Суетните арогантни мъже не правят такива неща! Бес не го познаваше така, както Лея го познава. Един ден, мислеше си тя, отново ще го срещне, той ще прочете любовта в очите й, и…
— Лея! — Бес почти извика. — Не заспивай! Съвсем скоро баща ни ще разбере, че те няма. Трябва да се връщаш.
— Знам. Но тук е толкова топло и приятно.
— Можеш да останеш тук завинаги.
Лея строго я сряза:
— Благодаря ти за всичко. Ще се видим следващия месец. Не бихме могли да се оправим, ако не беше ти и твоя…
Тежката входна врата се отвори и една едра мъжка фигура се появи на прага. Вратата се затвори.
— Божичко — сепна се Бес. После се усмихна широко и тръгна към него. — Ужасно неприятно е да бъдеш навън в този дъжд, господин Станфорд. Нека ви помогна.
Тя взе палтото от раменете му и погледна Лея, която стоеше вкаменена с широко отворена уста. Не се е променил много, мислеше си. Беше по-висок, по-силен и по-красив от тогава. Гъстата му тъмна коса падаше на влажни къдрици по раменете. Капчиците дъжд по миглите правеха очите му да изглеждат по-тъмни и по-чувствени. Повдигната на пръсти, Бес изтръскваше с ръка водата от тъмнозеленото му вълнено сако. Тесни панталони от еленова кожа подчертаваха силните му бедра, а високи ботуши обгръщаха стъпалата и прасците му.
— Не бях сигурен дали е отворено. Бен никога ли не ти дава свободна вечер?