Току-що се беше завърнал, когато животът му се промени изведнъж — запозна се с госпожица Кимбърли Шоу. За пръв път в живота си Уес почувства, че вижда истинска жена. Жена, която се гордее с това, че е дама. Кимбърли не можеше да води счетоводни книги, дори не можеше да язди. Това, което знаеше беше да шие, да суши цветя, да определи в какъв цвят да боядиса къщата и преди всичко знаеше как да погледне един мъж и да го накара да се почувства мъж.
Уесли започна да си представя как от полето се прибира в красивата малка къща, която Кимбърли е подредила за тях. Да поставя глава на скута й и така да се освобождава от натрупаното през деня напрежение. Несъмнено тя щеше да има дузина свои проблеми, които Уесли трябва да реши. Кимбърли се нуждаеше от него. За първи път през живота си Уесли се чувстваше желан заради самия него, а не третиран просто като работна ръка. Когато Ким го погледнеше, той се чувстваше висок двадесет фута.
Всички го предупреждаваха, че Ким е безпомощна и никой не разбираше, че той търси именно това. Той не искаше съвършена жена като Травис, някоя, която с една ръка да може да управлява плантацията, а с другата да отглежда децата. Кимбърли беше мила, сладка. Нуждаеше се от закрила пред всички трудности на живота. А сега я беше загубил! Зимата, в която бе работил толкова упорито в новата си ферма имаше достатъчно време да съжалява за своята прибързаност да се ожени за момичето на Саймънс. Знаеше, че е можела да избяга, но е останала във фермата на баща си заради по-малките си братя и сестри. Беше чувал как е работила сама за всички.
Той беше убеден, че тя е олицетворение на всички, добродетели. Ако той утре умре ще й завещае фермата в Кентъки и несъмнено тя би я управлявала без чужда помощ. Всъщност тя би могла да я управлява по-добре от самия него. Но това, което никой не можеше да осъзнае, когато му казваха „за негово добро“, че Ким е една безпомощна пеперуда бе, че той винаги е търсел такава жена.
Мачкайки шапката си, той постави ръка на топката на вратата. Каквато и да беше Лея, тя бе негова съпруга и той имаше задължения към нея. Може би тя е планирала да изкопчи пари от него, беше длъжен да го осъзнае. И затова си заслужаваше съдбата.
— Господи, пази ме от умеещи всичко жени! — помоли се той и отиде да потърси Лея.
ГЛАВА ШЕСТА
Когато напусна библиотеката, Лея трепереше. Помисли си, че това е гняв, но скоро разбра, че се страхува. През изминалата година тя се опитваше да не мисли какво ще се случи когато Уесли се завърне. С цялото си сърце се надяваше, че той ще й протегне ръка и ще я заобича. Но той я отхвърли пред всички.
Лея бе свикнала с гнева. От него черпеше сили, за да работи в бащината ферма. Гневът я крепеше и й помагаше да не се предаде. Баща й и беше отнел всичко освен гнева и гордостта, които надделяха всички чувства и я крепяха при срещата с Уесли.
Сега тя даде воля на гнева си и се изплаши. Не искаше да се върне сама в бащината ферма. Цяла година тя беше живяла с двете обичливи семейства и таеше надежда, че ще създаде свой собствен дом. Ако се върнеше в затънтената къща отвъд реката, нямаше съмнение, че ще остане там до края на живота си. Може би ако започне да тъче…
— Лея?
Гласът на Уесли прекъсна мислите й. Тя веднага изправи рамене. Стоеше сама в коридора и нямаше представа колко дълго се е самосъжалявала.
— Да — каза хладно тя. Беше готова да посрещне още една от неговите атаки. Това бе мъжът, за който бе мечтала толкова дълго. Мислеше, че когато го спечели, всичките й проблеми ще бъдат решени. А в действителност те сега започваха.
— Дойдох да се извиня — започна той, като я наблюдаваше. Красива е, мислеше си той, горда и надменна. Извитите й тънки вежди говореха за упоритост и своенравност.
— Наистина нямах време да обмисля твоя план, но изглежда осъществим. Мисля, че и ти нямаш желание да останеш във Вирджиния. Аз имам задължения към теб.
— Не — каза тя спокойно. Очите й потъмняха. — Не ми дължиш нищо. Винаги съм се грижила сама за себе си и ще продължа да го правя. Бракът ни ще бъде разтрогнат и ти ще бъдеш свободен.
Ъгълчетата в устата на Уесли потрепнаха. Той не беше учуден.
— Сигурен съм, че би могла да се грижиш и за повече хора. Но дали би предпочела да работиш в мръсната си затънтена ферма пред възможността да дойдеш в Кентъки и да се занимаваш с тъкане?
Тя се чудеше какво у този тираничен и самодоволен мъж я е накарало години наред да се интересува от него. Сякаш му беше забавно да й предложи тази възможност, въпреки че много добре знаеше, че за нея няма никакъв друг избор. Как желаеше да му откаже, но не биваше да се оставя да извърши нещо глупаво от гордост.