Изправи рамене. Трябваше да издържи на изпитанието при срещата с другите. Джъстин и Ким щяха много да й се сърдят.
Бавно, без желание тя се запъти към фургоните.
Първото нещо, което видя, беше юмрукът на Джъстин да се стоварва върху лицето на Уесли. Веднага Джон Хамънд и Оливър хванаха ръцете на Уесли.
— Можеше да ми кажеш от самото начало — високо каза Джъстин. — Да накараш Лея да изживее целия този ад… Тя не го заслужава! Тя е твоя съпруга, а трябваше да наблюдава в продължение на месеци как се суетиш около Ким.
Лея се усмихна на себе си, като се спря точно под тях. Колко хубаво е да чуеш някой да те защитава.
— Лея — извика Джъстин и се затича надолу към нея. Спря се на една ръка разстояние и я погледна в очите — Истина е, нали — прошепна. — Значи всичко това ти е тегнело на душата през цялото време? Би могла да споделиш.
Той започна да я придърпва към себе си. Ръката на Уесли се стовари на рамото му:
— Това е моята съпруга, Старк. Ако искаш да запазиш красивото си лице, остави я!
Лея застана между двамата, за да предотврати нов сблъсък.
— Джъстин, законно той е мой съпруг и има правото да променя решенията си колкото често иска. Днес той ме желае, а утре може би отново ще бъда свободна.
— Лея! — предупреди Уес.
— Съжалявам, Джъстин. Бих искала да бях достатъчно смела, за да ти го кажа преди това да се случи. Но се страхувах… — Тя погледна към земята, неспособна да продължи.
— Разбирам, Лея — каза Джъстин. — Аз обвинявам него. Ти не заслужаваш такава жена, Станфорд.
С чувство за собственост Уесли постави ръка на рамото на Лея:
— Заслужавам или не, тя е моя и аз ще я задържа.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Лея тежко пристъпваше зад Уесли. Единственият шум, който се чуваше, идваше от самата гора. Тя се оглеждаше, непрекъснато се опитваше да види какво има зад дърветата и храстите. Един звук в далечината я накара да подскочи. Уесли вървеше пред нея без да обръща внимание на уплашените й викове.
Сутринта той откликваше на всеки неин писък, усмихваше се самодоволно и продължаваше. Лея се зарече да не издава страха си, но не можеше да се сдържа. Никога досега не се беше отдалечавала толкова много от хората. Тя бе израснала заобиколена от братя и сестри и за пръв път ги напусна, когато отиде да живее в плантацията на Уесли. А там около нея имаше много повече хора. По пътя за Кентъки винаги имаха многолюдна компания.
Сега за пръв път в живота си тя беше сама. Уесли изобщо не зачиташе присъствието й. Много рано тази сутрин бяха приготвили багажа.
— Кои коне ще вземете? — попита Хамънд.
— Там, където отиваме, кон не може да достигне.
Уесли преметна една торба на раменете си.
Без да се обади и без дори да го погледне, тя взе една по-малка торба. Заричаше се да не показва страха си.
Кимбърли стоеше до Джон. Беше необичайно човек да я види станала толкова рано сутрин. Обикновено оставаше в леглото, докато се приготви закуската. Лея не беше сигурна дали Ким иска да бъде близо до Джон, или той настоява тя да е близо до него. Но тя беше прекалено заета със своите собствени проблеми, за да мисли за Кимбърли.
— Готова ли сте, госпожо Станфорд? — попита Уесли. Без да го погледне, Лея го последва.
Вече няколко часа вървяха. Лея беше изморена. Отдавна бяха оставили зад гърба си гласовете и вида на хората. Сякаш на земята съществуваха само тя и мъжът в кожени дрехи пред нея.
— Можеш ли да се изкачиш ей там? — Уес спря и посочи нагоре.
Лея погледна стръмната скала, която водеше към отвора на една пещера. Кимна рязко с глава, без да го поглежда.
— Дай ми багажа си.
— Мога да го нося — каза тя и потегли. Уесли хвана торбата и я издърпа от рамото й.
— Казах ти да ми дадеш багажа си и точно това имах предвид. Ако още един път ми се опънеш, ще те метна на гръб и ще те нося.
Все още без да го поглежда тя измъкна торбата и му я подаде. Изкачването не беше леко, особено като се има предвид дългата й пола. Но винаги, когато усетеше трудност, Уесли беше там, готов да освободи полите й, подпираше я за кръста с ръка и даже веднъж я побутна по задника.
Когато достигнаха върха, тя не му благодари. Застана на гладкия ръб на стената и занаднича в тъмния отвор на пещерата.
— Мислиш ли, че вътре има мечка?
— Може би — отговори той безучастно. Остави чувалите на земята. — Ще отида да проверя.
— Бъди… бъди внимателен — прошепна тя.
— Безпокоиш се за мен, нали? Тя срещна погледа му:
— Не искам да остана сама тук.