— Ще донеса чаша — каза тя високо, с очи, приковани върху тесния гръб на Ейб. Гледаше износеното му черно палто. Стори й се, че той трепна като чу гласа й, но не беше сигурна.
Като се движеше бързо, тя хвърли наръч клони в стихващия огън и светли пламъци се издигнаха нагоре. Бавно и преднамерено наля чаша кафе и му я подаде над разпаления огън.
Той я погледна само за миг. Не беше сигурна дали я е познал. Когато Ейб ги напусна, тя беше четиринадесетгодишно момиче. Сега пред него стоеше жена. Маниерите и говора й бяха много променени.
Неговото лице беше останало същото. Все още беше тясно. Очите му бяха разположени близко едно до друго. Носът му беше голям, изглеждаше като човка на птица, готова да нападне. Сякаш всеки момент щеше да излети и да кацне на мръсната му рошава брада.
— Бих искал да видя приятеля ти — каза Уес.
Ейб се обърна към него, без отново да обръща внимание на Лея.
— Той е само едно момче. Не вреди никому. Но ако искате да го видите… Бъд, излез, ела насам.
Лея наля още една чаша кафе и почти я изпусна при вида на мъжа, който излизаше от сянката. Може би той беше сянката. Това беше най-големият мъж, когото някога е виждала. И Уесли, и Травис бяха едри, добре сложени, силни мъже. Но пред този те изглеждаха джуджета. Беше висок над два метра и изглежда тежеше над двеста кила. Носеше размъкнати груби ленени панталони, вмъкнати във високите му черни ботуши. Гигантските му прасци изпъкваха през тях. От кръста нагоре беше гол, само с една преметната през рамо овча кожа. Ръцете му бяха огромни. Това бяха не ръце, а изваяни стволове на дървета. При това личеше, че все още е младо момче. Лицето му беше красиво и студено, сякаш не се усмихваше никога. Вратът му беше огромен, почти колкото талията на Лея.
— Едно от момчетата — тържествуващо добави Ейб.
— Кафе? — успя да попита Лея, като проточи шия, за да може да го види.
— Бъд обича ръцете да са му свободни — каза Ейб и не позволи на момчето да отговори. — Вие двамата просто минавате ли оттук?
— Ловуваме — отговори Уес.
Той все още не помръдваше от постелята си и не обръщаше гръб на гиганта до себе си.
Ейб изсипа утайката на кафето и надигна малкото си върлинесто тяло:
— Сега трябва да тръгваме. Благодарим ви, госпожо.
Той подаде празната си чаша на Лея и тогава тя почувства, че той я е познал. Близко разположените му очи се приковаха в нейните, после огледаха роклята й, далеч по-добра от всички дрехи, с които я бе виждал облечена.
— Хайде, Бъд.
Ейб изчезна в тъмнината, а мълчаливият гигант безшумно го последва.
В главата на Лея се въртяха всякакви мисли. Беше сигурна, че това посещение не е за добро. Доколкото тя знаеше, брат й не беше извършил нищо честно през живота си.
— Какво мислиш, че искаха — попита Уес, като я наблюдаваше.
Лея подскочи виновно, чувайки гласа му. Тя не можеше да разкаже на човек от средата на Уес, че това отвратително същество е брат й, който иска да ги пребие и да ги ограби. Може би той ще се въздържи, защото изпитва семейни чувства? Или по-скоро не би им навредил, защото са будни. Ейб е човек, който може да напада само в гръб.
— Мисля, че и те пътуват като нас — каза тя и се протегна с престорено безгрижие. — Аз съм много изморена. Само след няколко минути ще заспя.
Оправи постелята си, престорено весело се усмихна на Уес и си легна. Даваше си вид, че веднага ще заспи.
Никога през живота си не се беше чувствала по-будна. Някъде наблизо в гората беше нейният потаен, нечестен, страхлив и коварен по-голям брат, готов да ограби. Тя знаеше, че той ще иска от тях отплата за това, че не им е причинил зло.
Всяка част от тялото й се ослушваше. Цялата беше само слух. Затаи дъх, а Уесли, който изглежда й повярва, се приготви да спи.
Измина един час и Лея почувства болки по цялото си тяло. Кога Ейб щеше да ги нападне? Тя си представяше как ще се търкулне към Уес и ще грабне пушката.
Измина още един час. Започваше да се чуди дали би могла да застреля собствения си брат.
Шум откъм Уесли я стресна. Той изхърка и се обърна на другата страна.
Когато дойде сигнала на Ейб — едно пронизително изсвирване — Лея беше готова. Бавно и безшумно тя се надигна и напусна леглото си. Не си позволи да се поддаде на страха от гората и да си спомни за огромния мъж, който следваше брат й. Проправяше си път през съборени пънове. Минаваше през ужасяващи сенки по посока на изсвирването, което се повтаряше, когато тя загубеше пътя.
Измина поне една миля преди да го види как се измъква иззад една върба.
Лея отскочи. Беше впила ръце в гърлото си.
— Изплаших ли те, малка сестричке?
— Да, както би ме изплашил един престъпник.