Тя замахна с дървото и спря на косъм от главата му:
— Ах ти мръсен, отвратителен изнудван — изсъска тя. После се обърна и тръгна към колибата при Уесли.
— От вас момчета няма никаква полза — обърна се той към двамата зад гърба й — почакайте да кажа на Ревис как оставяте някой като нея да ме заплашва и почти да ме убие. Ревис ще трябва да ви каже две-три думи.
Лея отдели малко време за себе си. Разопакова малкото неща, които бе взела със себе си, когато тръгна с брат си. Желаеше Уесли да се събуди и тя да може да му разкаже някоя история за това къде отива, въпреки че досега не се бе замисляла какво може да му каже. Но той спеше тежко. Дишането му беше дълбоко и бавно. Челото му беше напрегнато от болка. Дълбока резка пресичаше веждата му.
Тя седна до него и докосна бузата му. В този момент тя не можеше да си спомни защо му беше толкова сърдита през последните няколко месеца. Помнеше единствено как се влюби в него като малко момиче. Може би присъствието на Ейб й напомняше отвратителната ферма на детството й. Но мислите за Уесли я караха да разсъждава трезво.
— Достатъчно си се навъртала около него. По-добре спри да го съзерцаваш и ела. Ревис ще иска закуска. Той не обича да изпуска от поглед момчетата за дълго време.
Лея тихо се наведе и нежно целуна омекналите от съня устни на Уес.
— Ще се върна веднага щом успея — обеща му тихо тя и напусна колибата.
Ейб се вгледа в изгряващото слънце с присвити очи.
— Да тръгваме — каза. Очевидно започваше да става нервен.
Пътят надолу криволичеше като лабиринт покрай скали и калинови храсти. Докато се мъчеха да слязат, Лея се опитваше да мисли. За нея щеше да бъде по-добре ако успее да разбере всичко за тази банда, към която се бе присъединила по принуда.
— Къде са Бъд и Кал — попита тя, като отместваше един бодлив клон пред лицето си.
— Те не обичат да вървят с другите. Прекалено глупави са, за да разберат, че хората трябва да бъдат заедно. Дори Ревис не може да ги накара да разберат това.
— Този Ревис успявал ли е някога да ги държи изкъсо?
Ейб се спря и обърна лице към нея.
— Ако искаш да спечелиш момчета на своя страна срещу мен, по-добре се откажи веднага.
Лея се опита да скрие, че планира точно това.
— Ревис и момчетата са братя — добави Ейб — някои семейства се държат здраво един за друг.
— Искаш да кажеш че има още едно от тези „момчета“? Гигантите са трима!
— Не, Ревис има нормален ръст, не е глупав и по нищо не прилича на момчетата. Те не са кръвни братя. Майката на Ревис е довела отнякъде Бъд и Кал, когато са били бебета. Били са отгледани заедно с Ревис и това означава нещо за тях.
Лея направи гримаса зад гърба му. Беше й омръзнало да слуша намеците му за това, че не е привързана към семейството си. Известно време вървяха мълчаливо.
— Бъд и Кал говорят ли изобщо?
Ейб изсумтя:
— Само когато им досаждаш и не ги оставяш на мира. Изглежда че имат толкова малко мозък, че не могат да измислят какво да кажат.
— Мислиш, че колкото повече приказва човек, толкова повече мозък има в главата си?
— Лея, понякога си прекалено умна. Аз не мога да говоря толкова хубаво, но Ревис може. Опитай с него. И бъди внимателна. Не го нападай с тояги, защото момчетата го защитават винаги. Няма да ми е приятно да видя сестра си наранена.
— Сигурна съм в добрите ти намерения — каза тя саркастично.
— Не аз, а ти си тази, която не храни добри намерения към семейството си.
Лея изобщо не си направи труда да му отговори.
След още няколко минути пред погледа им се разкри малка поляна. В средата й се намираше разнебитена колиба. До нея имаше купчина съчки. Наблизо ромолеше поток. От задната страна на колибата се появи измършавяла и изтощена жена. Със слабите си ръце тя пое няколко дебели пъна от купчината.
— Коя е? — попита Лея, като се спря и погледна жената.
— Верити — отвърна Ейб. — Тя е нашата последна ъъ… готвачка. Но тя не издържа много дълго време. Момчетата, те все ядат и ядат — добави, а погледът му отбягваше очите на Лея.
Лея не попита нищо повече, но продължи да наблюдава жената, докато слизаха надолу към колибата. Верити дори не ги погледна. Всъщност тя изглеждаше толкова изтощена, че изобщо не я беше грижа кой идва към поляната.
— Приготви лапачката — изкомандва Ейб, като снижи глас. Жената тръгна към колибата без да се забърза и без да обръща внимание на думите му.
Бъд и Кал изникнаха на поляната сякаш никога не я бяха напускали. Само след миг колебание Лея последва Верити към колибата и пое дървата от ръцете й.
— Ти седни — заповяда тя нежно. — Аз ще сготвя.
Очите на Верити проблеснаха изненадано. Това беше единствената й реакция, преди да отиде в един ъгъл и да клекне на пода.