След половин час тичаше надолу по склона. Твърде лесно избяга от момчетата и очакваше с нетърпение едно свободно утро. Когато видя Ревис, колебливо се усмихна.
— Хайде, ела, коня ти те чака, скъпа моя.
В началото Лея беше толкова доволна да бъде поне за известно време далеч от грижите си, че дори не забелязваше мъжа. Беше горещо. Въздухът трептеше от мараня и всичко изглеждаше красиво.
— В теб гори огън, Лея. Ти би била добър партньор за всеки мъж — каза Ревис.
— Аз съм омъжена жена — отвърна тя, като потупваше коня по врата.
— А къде е съпругът ти?
— В Суитбрайър, Кентъки — бързо каза тя. — На някое определено място ли отиваме?
— Просто надолу в планината. Глупак е всеки мъж, който те изпусне от погледа си. Аз мога да ти подаря копринена рокля.
Тя му се усмихна.
— Благодаря ти, имам няколко такива. Не мисля, че съпругът ми ще се съгласи да остана тук. — Как й се искаше това да е истина!
— Мога ли с нещо да те убедя да останеш с мен? Въпреки че си повтаряше, че това е без значение, беше й много приятно да бъде ухажвана от този красив мъж.
Той я мислеше за дама, въпреки че знаеше, че е една от Саймънс.
Дърветата оредяваха. Останки от отсечени дървета показваха местата, откъдето са минавали хора.
— Оттук ли минава пътят на Запад — попита тя, като погледна дълбоките утъпкани бразди от колелата на фургоните. — По-добре да се връщаме.
— Не — отвърна той — един поток пресича пътя. Искам да ти покажа нещо.
— Ако някой те види… Имам предвид…
— Знам какво имаш предвид — каза тежко той. — Нека ти покажа нещо.
— Разбира се.
Препускаха по този често използван път. Съвсем наблизо се виждаше дим от лагерен огън.
Ревис извади от джоба си черна копринена кърпа и пред очите на Лея я завърза през лицето си. Това никак не й хареса.
Почти беше забравила, че е крадец.
— По-добре да се връщаме.
— Все още не, високомерна принцесо моя — каза той и сграбчи юздите на коня й.
След миг те шумно се понесоха към пушека. Лея едва се удържаше на седлото. Веднъж изпищя „не“, но той не й обърна никакво внимание. С гръм и трясък връхлетяха на поляната. Там се бяха установили два фургона. Всеки един от заселниците бе зает с някаква работа в лагера. Когато ги видяха, те замръзнаха. Ревис простреля един от тях в челото.
Лея се вкамени от страх и учудване. С едно движение тя скочи от коня и се втурна към мъртвия мъж. Близо до нея изпищя жена.
Ревис приближи до надвесената над мъжа Лея.
— Вземи им нещата, Лея — хладно каза той.
— Животно — изпищя тя и започна да го удря с юмруци. Той снижи пистолета и простреля в рамото жената до Лея.
Петима от заселниците и две деца стояха до фургоните и гледаха с ужас маскирания мъж и жената до него.
— Ако не ми се подчиниш, ще трябва да избереш кой ще е следващият — каза той и извади още един пистолет от седлото.
Жената падна в краката на Лея. Раната й кървеше. Тя се разплака.
— Имаш десет секунди да ми се подчиниш.
— Какво… какво да направя.
Тя знаеше, че само действията й значеха нещо, думите бяха безполезни.
— Вземи шапката на мъжа и я напълни с всичко, което имат. — Той насочи пистолета. — Ако причините зло на партньорката ми, ще ви застрелям.
— Аз не съм… — започна Лея, но се спря. Когато застана до заселника, прочете в погледа му омраза.
— Да гориш в ада дано — изсъска той и й подаде шапката си.
— Не, моля ви, аз…
— Послушай го, Лея. Искам да представя на всички ви госпожа Лея Саймънс-Станфорд от Вирджиния, която съвсем скоро ще се засели в Суитбрайър, Кентъки.
С треперещи ръце Лея застана пред заселниците и те поставиха в шапката й пръстени и часовници. Една жена се изплю в лицето й. Лея апатично се изтри.
— Хайде, скъпа — примамващо каза Ревис. — Трябва да се върнем, а те трябва да погребат мъртвеца.
Тя колебливо застана до коня.
— Ако останеш тук, те ще те разкъсат. Ако не ме последваш, ще убия още двама. Харесва ми да го правя — каза той така, че само тя да го чуе.
Замаяна, тя възседна коня. Ревис отново пое юздите и го подкара към гората.
Отново прекосиха пътя. Той се спря и свали маската си.
— Предупредих те, че ще ми платиш, задето обърна братята ми срещу мен. След няколко дена всички, които живеят на мили наоколо ще узнаят за прекрасната госпожа Станфорд, крадла и убийца.
— Не — прошепна Лея.
— А сега, красавице моя, имаш основателна причина да останеш при мен. Ако се откажеш от закрилата ми, ще бъдеш хваната и обесена. — Той се разсмя. — Ще свикнеш с тази мисъл. — Той продължи да се смее. — При следващото нападение ще знаеш точно какво да правиш. И тъй като всички ще те познават, няма да е нужно да криеш с маска красивото си лице. Да вървим. Кръвта винаги ме кара да изпитвам глад.