— Наистина никаквица — повтори тя и се отдръпна, за да не може той да я достигне.
Той не каза нито дума и излезе да се измие. Но изражението му я накара да преглътне с усилие.
— Мислиш ли, че ще те бие — прошепна Бъд.
— Ще му позволиш ли? — ужасено попита тя.
— Държа се много зле с него — отвърна Кал.
— Яжте тихо — каза тя и осъзна, че те й се присмиват. — Нали разбрахте, че съсипах вашето тесто. Може би следващия път това ще се случи с ябълковата ви торта, която пека за вечеря.
— Няма да му позволим да те бие — казаха ухилено Бъд и Кал. — Ти наистина си много вълнуваща жена, Лея.
— Надявам се, че Уесли е съгласен с вас — въздъхна тя и се обърна към огнището.
Слънцето залязваше, когато Лея за пореден път подреди масата. Уесли влезе. Тя не забеляза дали я гледа, защото се страхуваше да вдигне поглед. Знаеше, че той не е разбрал защо се държи така с него. Той смяташе, че ще я защити по-добре, ако беше негова. Тя все още играеше ролята си. Стремеше се да минава достатъчно далеч от него, за да не може да я докосва. Чувстваше върху си очите и на двамата.
— Ти знаеш за този пълен фургон — обърна се Ревис към Уес. — Танцьорът те е изпратил за това.
Уес погледна стаята, огледа Бъд, Кал, Ейб, Верити и Лея.
— Може би ще поговорим по-късно.
Ревис се усмихна.
— Бъд и Кал са мои братя. Ейб няма да проговори. Нали, Ейб?
— Не, сър, господин Ревис — каза Ейб с пълна уста. — Нищо няма да издам.
— А Верити е прекалено уплашена за да каже нещо — продължи Ревис.
— А хубавицата?
— Тя е моя и не може да избяга — твърдо каза Ревис. — Сега кажи за какво са те изпратили и какво имаш да ми казваш?
Докато Лея сервираше храната, Уесли начерта план как да нападнат двата фургона, които като че принадлежаха на заселниците, но в действителност пренасяха злато.
— Танцьорът винаги научава за тези неща — каза Ревис, облегна се и запали тънка пура. — Кажи ми как я кара той. Последния път като го видях беше в добра форма.
— Познаваш Танцьора, — започна Уес — добре е със здравето. Спомена за последния път, когато си го посетил в неговата къща.
— О, да, на празненството.
— Той като че ли ти беше сърдит, на теб и на младата жена.
Ревис се усмихна:
— В действителност беше дъщеря му. Той не спомена ли, че младата дама, която толкова ме хареса, е красивата му дъщеря.
Уесли също се ухили.
— Танцьорът забрави да спомене тази малка подробност. А сега, ако ме извините, ще потегля към онова езеро, което видях по пътя насам и ще се изкъпя.
Спря се пред Лея и прокара пръст по бузата й.
— Може би ще ме придружиш, красавице.
Тя му се усмихна с най-милата си усмивка.
— Наистина трябва да се изкъпя, защото ме докосна. Но няма да е с теб. Ще ти проваля плановете.
Тя се почувства малко виновна като видя как се промени изражението му и как ръката му увисна, сякаш нямаше да я докосне вече никога. Когато той излезе, в колибата се възцари тишина. Чуваше се единствено слабото кикотене на Ревис.
По-късно Бъд и Кал, все още в колибата, се хранеха.
Лея свали престилката си.
— Отивам при Уесли. Погрижете се Ревис да не дойде при нас.
Бъд гледаше в чинията си.
— Какво ще има утре за вечеря?
— Изнудвате ли ме? — усмихна се тя. — Вие се погрижете за тази вечер, а аз ще ви покажа какво може да се приготви връзката гълъби, която донесохте. — Тя се поколеба за миг и ги целуна по челата. — Лека нощ, прекрасни мои принцове.
С тези думи тя излезе и се затича през тъмната гора към колибата на Уесли. Езерото беше над нея. През целия път мислеше начин, който да смекчи гнева му. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да остави тялото си да говори.
Застана на малко възвишение, откъдето се виждаше как тялото на Уесли се носи плавно долу в езерото. Тъмната му кожа проблясваше на лунната светлина.
Не се оказа толкова трудно, колкото беше мислила. Изкашля се няколко пъти, за да привлече вниманието му и когато се убеди, че я гледа, бавно разкопча роклята си. Мръсната рокля падна на земята и тя остана по полупрозрачна долна риза.
Тръгна към него. Той газеше във водата и я гледаше. При всяка стъпка фината материя полепваше по бедрата й. Тя стигна едно високо дърво и се спря. С очи, приковани в неговите, тя развърза ризата си и я остави да падне. Оставаше последният пласт дрехи — чифт дълги гащи от толкова ефирна материя, че не оставаше нищо за въображението и къс, мек, копринен корсаж.
Като дете, за да избяга от гнева на баща си, Лея се беше научила да се катери по дърветата. Ловко се метна на един дълъг здрав клон, надвиснал над езерото. Като се опитваше да пази равновесие, погледна Уесли, махна корсажа си и го пусна на земята. Той виждаше на лунната светлина налетите й гърди. Свали мокрите си прилепнали гащи и също ги пусна на земята.