Иван Тургенев
Лгов
— Я, хайде да отидем в Лгов — ми каза веднъж Ермолай, — ще се наловуваме до насита на патици.
За истинския ловец дивата патица не е нещо особено пленително, но поради липсата на друг дивеч сега (беше началото на септември: горските бекаси не бяха още долетели, а да гоня яребиците по полята ми омръзна) аз послушах моя ловец и тръгнах за Лгов.
Лгов е голямо степно село с доста древна каменна еднокуполна църква и две мелници покрай блатистата река Росота. На пет версти1 от Лгов тази река се превръща в широко езеро, обрасло по краищата и тук-там по средата с гъста тръстика. Именно в езерото, в малките заливчета или в безветрените места между тръстиките се въдеха и живееха безброй много патици от всички възможни видове — зеленоглава, сива, шилоопашата, лятно бърне, потапница и др. Малки ята непрекъснато прелитаха и се носеха над водата, а след изстрел се вдигаха такива рояци, че ловецът неволно се хващаше с една ръка за шапката и провлечено свирваше с уста: „Фиу-у!“ Ние с Ермолай тръгнахме покрай езерото, но патицата, като предпазлива птица, не се задържаше на брега, а дори някое изостанало и неопитно лятно бърне да попаднеше под нашите изстрели, прощавайки се с живота, нашите кучета не бяха в състояние да го извадят от гъстата тръстика — въпреки благородната си самоотверженост те не можеха нито да плуват, нито да ходят по дъното и само напразно нараняваха скъпоценните си носове в острите краища на тръстиките.
— Лоша работа — промълви накрая Ермолай, — трябва да намерим лодка… Да се върнем обратно в Лгов.
Потеглихме. Не успяхме да направим и няколко крачки, когато срещу нас от гъстия ракитак изскочи доста невзрачен пойнтер и след него се появи среден на ръст човек в син, износен редингот, с жълтеникава жилетка, сиво-розови или синьо-сиви панталони, надве-натри напъхани в пробити ботуши, с червен шал на шията и едноцевка на рамо. Докато нашите кучета с присъщата на породата им китайска церемониалност душеха непознатия пойнтер, който явно изпитваше страх и подвил опашка, наострил уши, озъбен, се въртеше бързо с цялото си тяло, без да свива колене, човекът се приближи до нас и се поклони извънредно вежливо. Той изглеждаше на двадесет и пет години; косите му, пропити с квас, стърчаха на неподвижни къдрици, малките кафяви очички приветливо примигваха, цялото му лице, превързано с черна кърпа, като че ли заради зъбобол, сладко се усмихваше.
— Позволете ми да ви се представя — започна той с мек и мазен глас, — аз съм тукашният ловец Владимир… След като научих за вашето пристигане и разбрах, че сте тръгнали към брега на нашето езеро, реших се, ако на вас не ще ви бъде противно, да ви предложа своите услуги.
Ловецът Владимир говореше съвсем като млад провинциален актьор, изпълняващ ролите на популярни любовници. Аз приех предложението му и още преди да стигнем Лгов, вече успях да узная неговата история. Той бил разкрепостен селянин; бил грамотен; като дете учил музика, след това бил камериер, попрочитвал някоя друга книжка, доколкото можах да доловя, и в момента живеел, както редица други, в Русия, без грош, без постоянна работа и се препитавал едва ли не с манна небесна. Той се изразяваше необикновено изящно и явно се гордееше с маниерите си; сигурно беше страшен женкар и навярно се ползваше с успех: руските девойки обичат красноречието. Той ми даде да разбера между другото, че понякога посещава съседните помешчици, ходи в града на гости, играе преферанс и се познава с хора от столицата. Усмихваше се майсторски и необикновено разнообразно; особено му отиваше скромната и сдържана усмивка, която играеше на устните му, когато следеше чуждата реч. Той ви изслушваше и напълно се съгласяваше с вас, но все пак не губеше чувство за собствено достойнство и сякаш ви даваше да разберете, че при необходимост и той можеше да изкаже мнението си. Ермолай, като човек не чак дотам образован и съвсем не „изискан“, вече беше започнал да му говори на ти. Човек трябваше да види с каква насмешка Владимир му казваше: „Вие…“
— Защо сте превързан с кърпа? — го попитах аз. — Зъбите ли ви болят?
— Не — отговори той, — това до голяма степен е пагубно последствие от нехайство. Имах приятел, добър човек, но съвсем лош ловец, както това често се случва. Ето че един ден ми каза: „Любезни мой приятелю, вземи ме със себе си на лов: горя от любопитство да разбера що за удоволствие е това.“ Естествено, аз не исках да откажа на своя приятел, намерих му пушка и го взех на лов. Ние прилично половувахме; накрая седнахме да починем под едно дърво. Приятелят ми започна да показва хватки с пушката, като се целеше в мен. Помолих го да престане, но поради неопитността си той не ме послуша. Екна изстрел и аз останах без брада и показалец на дясната си ръка.