Пристигнахме в Лгов. И двамата, и Владимир, и Ермолай, решиха, че е невъзможно да се ловува без лодка.
— Сучок има плоска лодка — каза Владимир, но не зная къде я е скрил. Трябва да се изтича до него.
— До кого? — попитах аз.
— Тук живее един човек, прякорът му е Сучок.
Владимир заедно с Ермолай се запъти към Сучок. Аз им казах, че ще ги чакам при църквата.
Когато Ермолай и Владимир се върнаха, с тях беше и човекът със странния прякор Сучок.
Бос, окъсан и чорлав, Сучок приличаше на разкрепостен селянин. Имаше вид на шестдесетгодишен.
— Имаш ли лодка? — попитах аз.
— Лодка има — отговори той с глух и разбит глас, — но е много лоша.
— А какво й е?
— Разсъхна се; появиха се дупки, дъгите поизпадаха.
— Голяма работа! — подхвана Ермолай. — Може да се запуши с кълчища.
— Ясно е, че може — потвърди Сучок.
— Е — казах на Ермолай, — иди да намериш кълчища и по-бързо ни приготви лодката.
Ермолай отиде.
— С такава лодка можем да се озовем и на дъното! — обърнах се към Владимир.
— Бог е милостив — отговори той. — Във всеки случай трябва да се предполага, че езерото не е дълбоко.
— Да, то не е дълбоко — отбеляза Сучок, който говореше някак странно, сякаш сънливо, — дъното е тинесто и цялото обрасло с трева. Впрочем има и дълбоки места.
— Но ако тревата е така много — забеляза Владимир, — не ще може и да се гребе.
— Та кой гребе в плоска лодка? Трябва да се тика; там имам прът, пък и с лопата може.
— Неудобно е с лопата, на някое място и дъното можеш да не стигнеш — каза Владимир.
— Вярно е, че е неудобно.
Аз приседнах в очакване на Ермолай. От приличие Владимир се отдръпна встрани и също седна. Сучок продължаваше да стои на едно място, навел глава и по стар навик сложил ръце зад гърба.
Ермолай се върна.
— Лодката е поправена — каза той сурово. — Ей ти, донеси пръта!…
След четвърт час ние вече бяхме в лодчицата на Сучок. (Кучетата оставихме в селската къща под наблюдението на файтонджията Иегудиил). Не ни беше много удобно, но ловците са непретенциозен народ. Сучок стоеше в задния край и „тикаше“; ние с Владимир седяхме на дъска, сложена напречно в средата на лодката; Ермолай се намести отпред, на самия нос. Въпреки кълчищата водата скоро се появи под краката ни. За щастие времето беше тихо и езерото сякаш беше заспало.
Придвижвахме се доста бавно. Старецът с мъка изваждаше дългия си прът от лепкавата тиня, целия оплетен от зелените нишки на подводните треви; разположените нагъсто кръгли листа на водните лилии също пречеха на движението на лодката. Когато стигнахме тръстиките, стана интересно. Патиците шумно се дигаха, „откъсваха се“ от езерото, изплашени от неочакваната ни поява в техните владения, а изстрелите се раздаваха след тях и беше забавно да се гледа как тези късоопашати птици се преобръщаха във въздуха, как тежко цопваха във водата. Разбира се, ние не можехме да съберем всичките паднали патици; леко ранените се гмурваха, а убитите веднага изчезваха в такава гъста тръстика, че дори Ермолай, с очи на рис, не можеше да ги открие. Все пак към обяд нашата лодка беше препълнена с дивеч.
Владимир за голяма радост на Ермолай съвсем не стреляше отлично и след всеки неуспешен изстрел се учудваше, оглеждаше и продухваше пушката, недоумяваше и накрая ни разказваше причината, поради която не е улучил. Ермолай стреляше, както винаги, победоносно, аз — доста лошо, както обикновено. Сучок ни гледаше като човек, от младини служещ при господари, като от време на време извикваше: „Ето, ето още една патица“ — и само почесваше гърба си не с ръце, а с движението на плещите си. Времето беше прекрасно: белите кръгли облаци се носеха високо и тихо над нас, ясно отразявайки се във водата; тръстиката наоколо шумеше; езерото блестеше на места като стомана. Вече се готвехме да се върнем в селото, когато се случи доста неприятно произшествие.
Отдавна бяхме забелязали, че в лодчицата малко по малко се събира вода. На Владимир беше поръчано да я изхвърля с черпак, задигнат за всеки случай от моя ловец от една заплеснала се жена. Всичко беше наред, докато Владимир не забравяше задълженията си. Към края на лова като че ли за сбогом патиците се вдигнаха на такива рояци, че ние едва успявахме да презареждаме пушките си. В разгара на стрелбата не забелязахме състоянието на лодката. Изведнъж от силното движение на Ермолай (той се мъчеше да достигне убитата патица и с цялото си тяло се наведе през борда) нашият вехт съд се наклони, напълни се с вода и тържествено се понесе към дъното, за щастие не в дълбоко място. Извикахме, но беше вече късно: след миг стояхме във водата до шия, обкръжени от изплувалите убити патици. И сега не мога да не се засмея, като си спомня за изплашените и бледи лица на другарите ми (вероятно и моето лице не се е отличавало с розовина), но в онази минута, признавам, че не ми беше до смях. Всеки от нас държеше пушката си над главата и Сучок, навярно по навик да подражава на господарите, беше издигнал своя прът нагоре. Пръв наруши мълчанието Ермолай: