Ф. Пол Уилсън
Лица
Планирах да напиша за „Нощни видения 6“ три новели от по десет хиляди думи. Навих се да направя четири.
Бе някъде през ноември, когато изпратих на Пол Микол трийсетте хиляди думи нови истории, които му бях обещал. Той се обади няколко седмици по-късно, за да ми каже, че третият разказ „Морал“, като че ли е прекалено безгрижен и твърде много прилича на „Чувства“. Не мога ли да напиша някой друг вместо него? Незабавната ми реакция бе: Тоя е луд. Но казах, че ще си помисля. Върнах се към двата въпросни разказа и ги препрочетох от край до край.
Беше прав. Бях написал „Чувства“ и другия с интервал от няколко месеца помежду им и не бях забелязал, че си приличат.
Така че вече наближаваше декември и се нуждаех от десет хиляди думи в нова история. Реших да се изперча с разказ за сериен убиец (това беше през 1987, преди „Мълчанието на агнетата“ и наводняването на пазара с истории за серийни убийци), но който да е по-различен. Този щеше да е жена (те почти винаги са мъже), ужасно деформирана, но будеща съчувствие. Чувствах, че ако мога да ви разкажа за силите, които тласкаха Карли към тези убийства — детството й, потребностите й, емоционалния глад — може би ще я разберете. Може би дори ще намерите за нея някаква обич в себе си.
Резултатът бе „Лица“ (да, отново множествено число). Пол Микол направо се влюби в него. И не беше единственият. Това е най-преиздавания ми разказ. Досега е излизал в две антологии за най-добър разказ на годината и в някой други.
„Лица“ си остава един от любимите ми разкази. И той има тънка връзка с „Цикъла на противниците“. Ще се уверите, че Карли е зачената по същото време, по което Каръл Стивънс зачева детето си в „Прероден“.
Отхапа нейно лице.
Без болка. Тя вече мъртва. Уби я бързо като други. Не иска прави болка. Тя не виновна.
Приятел пъшка, но не мърда. Сега лице на земя. Дошло изотзад. Дошло бързо. Не видял. Може живее.
Момиче погледнало мен, след като приятел паднал. Ахнало първо. Когато видяло лице започнало крещи. Две нокти не срязали нейно гърло направо изтръгнали, преди звук твърде силен.
Неин отвратен-уплашен поглед точно както всички останали. Мрази този поглед. Мрази го ужасно.
Извинява, момиче. Не твоя вина.
Сдъвкало нейна кожа от лице. Сдъвкало цялата. Дъвкало бавно и глътнало. Топла мокра червеност кара чувства зле ама дъвкало и дъвкало. Трябва яде лице. Всички трябва ляга долу. Лежи долу.
Оставил очите.
Приятел пъшкал пак. Движил ръка. Трябва тръгва веднага. Гледа последно кръв и зъби и вторачени очи дето някога хубаво момиче-лице.
Извинява, момиче. Не твоя вина.
Трябва тръгва. Маха се бързо. Първо взема пари. Момиче пари. Взема приятел портфейл също даже. Винаги взема пари. Трябва пари.
Сега тръгва. Не много далеч. Изкачва стена съседна сграда. Намира тъмно място където може вижда и не може бъде видяно. Където може чака. Скоро детективът Харисън пристига.
Там долу може вижда приятел претъркулва. Застава на колене. Люлее. Вижда него гледа приятелка.
Приятел крещи ужасно. Лошо да чува. Прави толкова тъжно. Кара плаче.
Кевин Харисън чу гласът на Джакоби на другия край на телефонната линия и му се прииска да е болен.
— Не ми казвай — изпъшка.
— Съжалявам — каза Джакоби. — Още една.
— Къде?
— Уест, четирийсет и девет, точно до…
— Ще го намеря — трябваше само да потърси премигващите червени светлини.
— Нощта е пред нас, лейтенант — ясно долови недоизказания на глас укор — Ти си този, дето иска да живее на Лонг Айлънд.
На леглото до него, Марта измърмори от дълбините на възглавницата си, когато затвори:
— Пак ли?
— Да.
— О, Боже! Кога най-после ще спре?
— Когато го заловя.
Ръката й нежно докосна неговата.
— Зная, че цялата тази отговорност е тежка за теб. Винаги можеш да разчиташ на мен, ако ти потрябвам.
— Знам — Той се наведе и я целуна. — Благодаря.
Той напусна топлото легло и пропусна душа. Нямаше време за такива неща. Чиста риза, вчерашния измачкан костюм, натъпкана в джоба му вратовръзка и вече бе навън, в зимната нощ.
Когато сигурността на малката му къща тип ранчо остана зад него, Харисън се почувства гол и уязвим тук, навън, в тъмнината. Докато се отправяше на юг по Глен Коув Роуд към изхода за Лонг Айлънд, осъзна че децата и Марта са единственото, което го крепи през последните дни. Семейството му се бе превърнало в спокоен и разумен остров сред един полудял свят.
Всичко останало непрекъснато се менеше. Поради причини, които все още не си бе обяснил, доброволно се зае да оглави търсенето на този убиец. Сега цялата му бъдеща кариера в управлението висеше на успеха, който щеше да пожъне с разкриването му.