На другата сутрин се събудих от писъците на майка ми. Ани беше мъртва.
— О, Боже мой! — каза Марта, забивайки пръсти в ръката му.
— Естествено обвинявах себе си!
— Но ти каза, че е имала порок на сърцето!
— Да. Знам. И аутопсията показа, че това е причината за смъртта й — сърцето й в крайна сметка бе отказало да работи. Но така и не успях да си го избия от ума, че моите думи са причината сърцето й да спре. Знам, че звучи незряло и мелодраматично, но винаги съм имал чувството, че животът й просто е висял на косъм и аз съм я изтласкал отвъд ръба.
— Кевин, не бива да мъкнеш в себе си този товар! Никой не заслужава това!
Старата скръб и вина подобно на балон бавно се издуваха в гърдите му. Започваше да се задушава.
— Когато съм в най-спокойните си, най-хладнокръвни и безчувствени състояния, се опитвам сам да убедя себе си, че това е било просто ужасно съвпадение, че така и така е щяла да умре онази нощ и че нямам нищо общо с това.
— Най-вероятно е така, тъй че…
— Но това не променя факта, че последният спомен в живота й е бил този, как големия й брат — онзи, дето го е приемала за най-готиното хлапе на света, който може да тича и да играе баскетбол, едно от трите същества, които представляват за нея целия свят, който би трябвало да е нейния шампион, нейния защитник срещу един свят, който би я посрещнал единствено с отвращение и би я отхвърлил — стои над креватчето й, казвайки й колко я мрази и как му се иска тя да е мъртва!
Почувства как риданията се надигат в гърдите му. Не беше плакал отпреди дузина години и сега нямаше намерение да си го позволява, но явно нямаше как да спре по никой начин. Бе като спускане надолу по хълма на пълна скорост — ако се опита да спре, преди да е стигнал долу, ще се преметне през глава и ще си счупи врата.
— Кевин, ти си бил само на четиринайсет — каза Марта успокояващо.
— Да, зная. Но ако можех да се върна назад във времето само за няколко секунди, щях да се върна в онази нощ и да цапна онзи ужасен омразен четиринайсетгодишен в устата, преди да успее да каже и думичка. Но не мога. Дори не мога да кажа на Ани, че съжалявам! Нямах тази възможност, да си върна думите обратно! Нямах възможността да поправя нещата!
И тогава се разциври като истински ревльо, оставяйки да изскочи насъбраната за половин живот скръб и вина, а ръцете на Марта го бяха прегърнали и тя му казваше, че всичко ще се оправи, ще се оправи, ще се оправи…
Детективът Харисън разбира. Може обзаложи. Иска отиде убие друго лице сега. Не трябва. Детективът Харисън не хареса. Трябва спре. Детективът Харисън помогне спре.
Спре за добро.
Най-добър начин. Само един начин спре за добро. Не затвор. Не вериги, не малък прозорец. Никога вече. Никога!
Само един начин спре за добро. Детективът Харисън ще знае. Ще разбере. Ще направи.
Трябва обади. Обади сега. Преди тъмно. Преди хубави лица излязат в нощ.
Харисън успя да се вземе в ръце, преди децата да се върнат от училище. Чувстваше се необичайно лек, като че ли се бе пречистил по някакъв начин. Може би всичките онези психиатри бяха прави: да споделиш старата мъка помага.
Поигра си малко с децата, после отиде в кухнята, да види дали Марта има нужда от помощ за рязането и беленето. Чувстваше я по-близка от когато и да било.
— Как е? — попита тя с усмивка.
— Добре.
Тъкмо бе започнала да реже една червена чушка за салатата. Той я отмени.
— Реши ли какво ще правиш? — попита го тя.
Бе помислил доста върху нещата и бе решил.
Ами, трябва да информирам управлението за Карли Бейкър, но ще се постарая да я скрия от вестникарите за известно време.
— Защо? Мисля, че ако наистина изглежда толкова странно, публичността може да изкара наяве някой, който я е виждал.
— Вероятно ще се стигне до там. Но случаят е сензационен и без таблоиди като Пост и Дъ Лайт да го превръщат в цирк. Освен това се страхувам, че ако настъпи паника, някой беден невинен с деформации може да бъде линчуван. Мисля, че мога да я накарам да се предаде. Тя иска да се предаде.
— Сигурен ли си?
— Доколкото разбрах от нея. Освен това, мога да го почувствам — видя, че Марта му отправи поглед, изпълнен със съмнение. — Говоря сериозно. По някакъв начин сме свързани, като че ли между нас протича невидим кабел. Може би се дължи и на това, че тя и останалите деца са деформирани от това, което е деформирало Ани. А Ани ми беше сестра. Може би затова доброволно се заех с този случай, на първо място.