Той приключи с рязането на чушката и се прехвърли на гъбите.
— И след като се предаде, ще открия майка й и ще полюбопитствам какво се е случило в Монро през февруари и март шейсет и осма, за да причини този, така наречен, „клъстър“ от уроди, девет месеца по-късно.
Щеше да го направи заради Ани. Това щеше да е неговият начин да каже „сбогом и съжалявам“ на сестра си.
— Но защо взима лицата им? — попита Марта.
— Не знам. Може би защото техните са красиви, а нейното без съмнение — ужасно.
— Но какво прави с тях?
— Кой знае? Не съм съвсем сигурен, че искам да знам. Но точно сега…
Телефонът иззвъня. Още преди да вдигне, нещо му загатна кой може да бъде. Първата съскаща сричка не остави съмнение по въпроса.
— Тожи на телефона детективът Харишън ли е?
— Да.
Харисън опъна навития кабел през вратата между кунхята и дневната, така че Марта да не го чува.
— Ште ме шпреш ли довечера?
— Искаш да се предадеш ли?
— Да. Моля, да.
— Да се срешнем пред супермркета?
— Не!
— Добре! Добре! — Боже, точно сега не му се искаше да я подплаши. — Къде тогава? Където кажеш.
— Шамо ти.
— Добре.
— Полуношт. Мяшто където вжела пошледно личе. Донеши пиштолет, но беж повече ченгета.
Автоматично се съгласяваше с всичко. По-късно щеше да отработи подробностите.
— Ти ражбираш, детектив Харишън?
— О, Карли, Карли, разбирам повече, отколкото можеш да си представиш!
Последва рязко вдишване и после тишина откъм другия край на връзката. Най-накрая:
— Ти жнаеш Карли?
— Да, Карли. Познавам те — Тъгата отново започна да се надига и той едва удържа гласа си да не се пречупи. — Някога имах сестра, която беше същата като теб. А ти… ти си имала брат, който е бил същия като мен.
— Да — каза меко, с шумно дишане гласът. — Ти ражбираш. Ела ноштес, детектив Харишън.
Линията прекъсна.
Чака в сенки. Детективът Харисън ще дойде. Ще доведе много ченгета. Винаги така по телевизия. Винаги води много. Пазят него. Много пистолети.
Няма нужда. Смо един пистолет. Пистолет на детектив Харисън. Негов стреля. Спре убийства. Спре завинаги.
Детективът Харисън трябва направи. Никой друг. Карлито не може. Трябва бъде детективът Харисън. Умен. Знае Карлито. Разбира.
След спира, няма повече грозно Карли. Няма повече отвратен-уплашен поглед. Лошо лице си отиде. Завинаги.
Харисън бе решил да отиде сам.
Е, не напълно. Разполагаше с един микробус, който го чакаше през кооперация и половина по Седмо авеню и с уоки-токи, закачено на колана му, но не беше казал на никой, с кого ще се срещне и защо. Знаеше, че ако го направи ще се юрнат из района и окончателно ще подплашат Карли. Затова бе казал на Джакоби, че ще се срещне с един информатор и микробусът е само предпазна мярка.
Стоеше тук сам и така му харесваше. Карли Бейкър искаше да се предаде пред него и той да е сам. Можеше да я разбере. То бе част от онази странна тънка нишка, която ги свързваше. Никой друг не би могъл да разбере. След като й постави белезниците, щеше да повика буса.
След това за известно време ще бъде герой. Не искаше да бъде герой. Всичко, което искаше, бе да сложи край на кошмара за града и за бедната Карли Бейкър. Тя щеше да получи квалифицирана помощ, а той щеше да се възползва от публичността, за да проведе разследване относно причината Ани и Карли, и останалите от техния „клъстър“ да бъдат такива, каквито са.
Всичко ще бъде както си му е реда, си каза, докато навлизаше в уличката.
Извървя я до половината и застана в мрака. Тухлените стени на сградите от двете му страни се извисяваха в нощта. Неуморното ръмжене на града ехтеше приглушено зад гърба му. Самата уличка беше тиха — никакви звуци, никакво движение. Извади фенерчето си и го включи.
— Карли?
Никакъв отговор.
— Карли Бейкър — тук ли си?
Още тишина, после отпред, вляво от него, се разнесе звук от тенекиена кутия, която стърже по каменната настилка на уличката. Той насочи лъча натам и ахна.
Една мержелееща се фигура стоеше на десетина крачки пред него. Можеше да бъде единствено на Карли Бейкър. Без проблеми се равняваше на неговия ръст — съвсем сносни шест фута и два инча — и изглеждаше като бездомник, една от онези омразни купчини парцали, които през зимата се скатават върху решетките на вентилационните шахти на метрото. Главата й бе увита в мръсен шал, от който се показваха само бляскавите й тъмни очи. Останалата част от тялото й бе омотана с огромен безформен балтон, торбести стари полиестерни панталони, с провлечени крачоли и окъсани гуменки.