Джакоби сви рамене и напъха три пакетчета дъвка в устата си. Чак тогава се опита да проговори.
— Както всеки път. Парите ги няма, гърлото разпорено с чифт заострени инструменти, но не ножове, следите от ухапвания по лицето са същите: зъбите, които са ги оставили не са човешки, но слюнката е.
Това с „нечовешките“ зъби — повече, по-големи и по-остри, отколкото в която и да е човешка уста — ги обърка още в самото начало. По онова време някой си спомни за някакъв роман или филм на ужасите, където убиецът използвал някакви изродски фалшиви зъби, за да хапе жертвите си. Това ги прати да гонят вятъра по всички зъботехнически лаборатории, да търсят из архивите странни зъбни протези. Калъч. Никой не беше виждал, нито пък чувал за зъби, дето могат да отхапят нечие лице.
Харисън потръпна. Какво можеше да бъде обяснението за подобни рани? С какво си имаха работа?
Дразнещото пукане на балони, мляскане и скърцане на дъвката на Джакоби изпълни кабинета.
— По- ми харесваше, когато пушеше.
Джакоби тъкмо се канеше да отговори, когато звънна телефонът. Сержантът го вдигна.
— Кабинетът на детектив Харисън! — каза той, слуша още миг-два, после, закривайки мембраната с ръка, подаде слушалката на Харисън.
— Някакъв педи ишка да говори ш теб — каза със злобно подсмихване.
— Педи?
— Ей — каза сержантът, докато се изправяше и се насочваше към вратата. — Нямам нищо против тях. Аз съм либерален, нал’ разбираш?
Харисън поклати глава с отвращение. Джакоби ставаше все по-непоносим, с всеки изминал ден.
— Здравейте. Харисън слуша.
— Ижвинява бежпокои ваш, детектив Харишън.
Гласът беше с меко произношение, на тембър нещо средно между женски и мъжки и звучеше, като че ли на говорещия половината му уста е пълна със слюнка. Харисън никога не беше чувал нещо подобно. Кой би могъл…?
И тогава му просветна: беше три следобед. Само шепа хора знаеха, че е тук.
— Познавам ли ви?
— Не. Гледал ваш ноштес. Вие пошти видял мен в тъмно.
Същият хлад от предишната нощ отново пропълзя по гръбнака на Харисън.
— Вие… вие ли сте този, за когото си мисля?
Тишина, последвана от една меко произнесена, по-скоро изхлипана дума:
— Да.
Ако отговорът бе наперен, нещо от рода на: „И кой по дяволите си мислиш, че съм?“, Харисън щеше да попита за ново потвърждение. Но тази единствена дума и сърцераздирателния тон, който я съпровождаше, прогониха всякакво съмнение.
Боже мой! Той се огледа отчаяно. Никой не се мяркаше наоколо. Къде на майната си бе Джакоби, точно когато имаше нужда от него? Това беше Пластичния хирург! Трябваше да се проследи обаждането!
Трябва да го задържи на телефона!
— Трябва да те попитам нещо, за да съм сигурен, че си онзи, за когото се представяш.
— Да?
— Взимаш ли нещо от своите жертви — имам предвид освен лицата?
— Пари. Вжима пари.
Това бе той! Управлението бе скрило това за парите от весниците. Само истинският Пластичен хирург можеше да знае това!
— Може ли да те питам още нещо?
— Да.
Харисън проявяваше личен интерес:
— Какво правиш с лицата?
Трябваше да разбере. Този въпрос го подлудяваше нощем. Сънуваше тези лица. Дали убиецът ги окачаше по стените или ги притискаше с някоя тежка книга като листа за хербарий, или ги замръзяваше, или се разкарваше у дома с тях като оня Ледърфейс1 от филма с електрическия трион?
На другия край на линията внезапно усети вълнение и паника:
— Не! Не мога кажа! Не мога!
— Добре, добре. Успокой се.
— Вие помогнете шпре?
— О, да! О, Господи, да! Ще ти помогна да спреш! — Молеше се да наближава момента, в който ще се изпълни искреното му, съкровено желание това да спре. — Ще ти помогна с каквото мога!
Последва дълго мълчание, след което:
— Ти мражиш? Мражиш мен?
Харисън не можеше да се довери на инстинкта си как да отговори на това веднага. Той прерови чувствата си бързо, но внимателно.
— Не — каза накрая. — Мисля, че си сторил някои ужасни, чудовишни неща, но колкото и да е странно, не те мразя.
И това бе истината. Защо не мразеше този маниакален убиец? Уф, искаше да го спре повече от всичко друго на света и нямаше да се поколебае да го застреля, ако ситуацията го изискаше, но не изпитваше лична омраза спрямо Пластичния хирург.
„Какво е това в теб, което така ме вълнува?“, питаше се той.
— Благодаря — каза гласът, готвещ се отново да изхлипа.
И после убиецът затвори.
Харисън изкрещя в празната слушалка, трясна я по бюрото, но линията бе прекъснала.
— Какво ти става, по дяволите? — попита Джакоби от вратата на кабинета.