— Този, така наречен педи, на телефона бе Пластичния хирург, идиот такъв! Ако ми беше под ръка, можеше да проследим разгвора!
— Глупости!
— Знаеше за взетите пари!
— Добре де, защо ще говори по този начин? Това е тъп начин да си преправиш гласа.
И изведнъж на Харисън му проблясна като светкавица в тиха нощ. Той преглътна едва-едва и каза:
— Джакоби, как мислиш ще звучи твоя глас, ако устата ти е пълна с много по-дълги и по-остри зъби от тези, които обичайно се намират в човешката уста, а?
На Харисън му достави искрено удоволствие начина, по който лицето на Джакоби бавно избледня до жълтеникаво-бяло.
На следващата вечер отново не се прибра вкъщи преди седем. Всички от управлението бяха на крак през целия ден. Това бе първият пробив, от началото на случая. Не беше много, но контактът бе осъществен. Това бе най-важната част. И въпреки че Харисън не бе направил нищо, с което да спечели такова доверие, бе приел похвалите и окуражителните слова на комисаря по телефона, малко преди да си тръгне от кабинета.
Но това, което бе най-важно за него, бе доказателството, получено по телефона — Проклятие! искаше му се да бе записано на касета — че убиецът иска да спре. Не разполагаха с нито една улика повече от вчера, но обаждането пробуди надежда, че скоро ужасът може би ще приключи.
Марта бе готова с вечерята и го чакаше. Хлапетата бяха изкъпани и облечени с пижами, и чакаха своята целувка за лека нощ. Той даде по една прегръдка на всяко от тях и си наля силен скоч, докато Марта ги слагаше да спят.
— Толкова ли си уморен, колкото изглеждаш? — попита тя, когато се върна от крилото със спалните.
Бе едра жена със светлосини очи и природно тъмноруса коса. Харисън й отправи наздравица с чашата си.
— Изразът „смъртно уморен“ придоби за мен ново значение.
Тя го целуна, после седнаха да вечерят.
Бе говорил с Марта няколко пъти, след като напусна къщата преди двайсет часа. Тя знаеше за телефонното обаждане на Пластичния хирург, за надеждите в управлението относно случая, но Харисън се зарадва, че тя не повдигна темата наново. Бе му писнало да говори за това. Вместо това, той седна пред изстиващото печено и се бореше с картините, които улавяше в ъглите на съзнанието си цял ден.
— Какво си се отплеснал? — попита Марта.
Бе да се замисля, Харисън отвърна:
— За Ани.
— Коя Ани?
— Сестра ми.
Марта остави вилицата.
— Сестра ти? Кевин, ти нямаш сестра.
— Вече не. Но едно време имах.
Сега тя бе нащрек.
— Кевин, добре ли си? Познавам семейството ти от десет години. Майка ти нито веднъж не е споменавала…
— Ние не говорим за Ани, Мар. Опитваме се дори да не мислим за нея. Тя почина, когато бе петгодишна.
— О, съжалявам.
— Недей. Ани беше… с деформации. Ужасни деформации. Нямаше никакви шансове.
Отваря багажник от отвътре. Излиза. Къщата на детектив Харисън тук. Студена нощ. Студено хубаво. Въздух в багажник кара чувства гадно, замаяно.
Тук светло. Бързо минава отстрани на къща.
Тук по-тъмно. Никой не види. Гледа в прозорец. Тъмно, ама вижда добре. Две малки вътре. Спят. Маха оттук. Не иска те плачат.
Върви още отстрани. Детективът Харисън и лейди. Седят маса до прозорец. Сигурно съпруга. Хубава, ама не ох-каква-красавица. Няма лице на мама. Не като тези, които умират.
Гледа зад дърво. Гладен. Те не ядат храна. Говорят-говорят-говорят. Не може чуе.
Детективът Харисън говори повечето. Добро лице. Добри очи. Ужасно тъжен там. Крие. Разбира него. Чул глас в телефон. Разбира. Той онзи, който може спре убийства.
Прекарал ден гледа кола на детектив Харисън. Цял ден гледа полицейска къща. Видял го идва-отива много пъти. Скоро тъмно, отворил багажник с нокти. Пътувал с него. Пътувал дълго. Чудно кой град този?
Детективът Харисън гледа насам. Взира като снощи. Не трябва види мен! Не трябва!
Харисън спря по средата на изречението и се загледа през прозореца, а кожата му настръхна.
Отново това чувство че накой го наблюдава.
Същото като снощи. Нещо в задния двор ги наблюдаваше. Напрегна се да види в тъмнината под дърветата, но видя единствено сенки сред сенките.
Но там имаше нещо! Можеше да го почувства!
Стана и включи външното осветление, надявайки се, молейки се задния двор да е празен.
Така си беше.
Усмихна се, за да прикрие облекчението си и погледна към Марта.
— Помислих си, че онзи енот се е върнал.
Остави лампите светнати и се настани обратно на масата. Но мислите, които препускаха през главата му, правеха храненето немислимо.
Ами ако маниакът го бе проследил до тук? Ами ако обаждането бе само за отвличане на вниманието, така че Пластичния хирург да може да стори на Марта това, което бе направил с останалите жени?