Боже Господи…
Първата му работа утре сутрин ще бъде да повика местната служба по сигурността да сложат охранителна система. Колкото и да струва, трябва да го направи. Незабавно!
А колкото до нощес…
Нощес трийсет и осми калибър ще стои под възглавницата.
Бяга далеч. Бяга ниско и бързо. В храсти преди да дойде светлина. Трябва стои надалеч. Не връща обратно.
Детективът Харисън чувства мен. Знае кога е гледан. Той е човекът, това сигурно.
Върви в тъмно, в гори. Вижда отзад много къщи. Идва парк. Чувства особено. Виждал парк преди. Не може бъде…
Те знаят.
Монро! Това Монро! Роден тук! Живял тук! Мрази Монро! Монро лошо място, лоши хора! Къща, дом, старо вкъщи тук близо! Там! Пресича парк! Старо вкъщи! Нов цвят, ама съща къща.
Мрази къща!
Сяда на замръзнала трева в парк. Плаче. Защо Монро? Не иска бъде в Монро. Мамито отишла. Сисито отишла. Джимито много отишло. Къща тук.
Сухи сълзи. Гледа стар дом дълго, докато светлини загаснали. Чака още. Отива до прозорец. Вижда нови хора вътре. Мамито взела Сисито и отишла. Къде? Не знае.
Отива отзад. Бута прозорец на мазе. Пълзи вътре. Вижда добре в тъмно. Нови хора направили хубаво мазе. Дърво по стени. Килим на пода. Няма верига.
Седи на под. Спомня…
Спомня виси на стена. Гледа малък прозорец близо таван. Гледа деца играят през улица в парк. Иска отиде с деца. Иска играе там с деца. Иска има приятели.
Но Мамито няма разреши. Никога не напуска мазе. Прекалено силно. Чупи всичко. Имало телевизор. Счупило го. Имало играчки. Счупило ги. Стои в мазе. Верига около кръста държи в център. Не може напуска.
Помни случват ужасни неща.
Бяга. Бяга далеч от Монро. Никога не връща.
До сега.
Сега върнало. Все още мрази къща! Иска нарани къща. Вижда цигари. С кибрит. Пали всички. Гори сега!
Гледа килим гори. Стол гори. Толкова топло. Бяга обратно в студен парк. Гледа къща гори. Гледа нови хора бягат. Идват камиони, хвърлят вода. Къща гори и гори.
Радостно, но сълзи все пак идват.
Мрази къща. Сега къща няма. Мрази Монро.
Чудно къде Мамито и Сисито живеят сега.
Оставя Монро и към ново вкъщи и старото Джеси.
Второто обаждане се получи на следващия ден. Само че този път бяха подготвени. Магнетофоните бяха включени, компютрите чакаха да стартират процедурата за проследяване. Веднага щом разпозна гласа, Харисън подаде сигнала. От отсрещната страна на бюрото Джакоби надяна чифт слушалки на главата си и разни хора започнаха да търчат насам-натам. Надбягването започва.
— Радвам се, че се обади — каза Харисън. — Мислех си за теб.
— Ти ражбрал? — каза гласът с меко произношение.
— Не съм сигурен.
— Трябва помогне шпре.
— Ще ти помогна! Ще ти помогна! Кажи ми как!
— Не жнае.
Последва мълчание. Харисън не бе сигурен какво трябва да каже. Не искаше да го притиска, но трябваше да го задържи на телефона,
— Нарани ли… някого снощи?
— Не. Видял къщи. Твоя къща. Твоя жена.
Кръвта на Харисън се смрази. Снощи — в задния двор. Онова в мрака е бил Пластичния хирург. Вдигна поглед и съзря искренна загриженост в погледа на Джакоби. Насили се да заговори.
— Бил си в къщата ми. Защо не поговори с мен?
— Не-не! Не трябва вижда! Ижбягал от твоя къща. Отишъл в моя!
— Твоя? Живееш в Монро?
— Не! Мражи Монро! Някога живял. Отишъл отдавна! Ижгорил штара къшта. Никога не връща обратно!
Това можеше да се окаже от значение. Харисън внимателно формулира следващия си въпрос.
— Изгорил си старата си къща? Кога е било това?
Ако можеше само да се докопа до някоя дата, година…
— Снощи.
„Снощи?“, Харисън си спомни, че чу сирените и пожарните коли в ранния утринен здрач.
— Да! Мражи къща!
И тогава линията прекъсна.
Той погледна Джакоби, който бе вдигнал другия телефон.
— Имаме ли следа?
— Чакам да разбера. Исусе, говори като умствено изостанал, нали?
Умствено изостанал. Терминът предизвика раздвижване в мозъчните му вълни. Нечовешки зъби… Монро… умствено изостанал… в утаяващата се мътилката на мислите му бе започнала да се оформя картина, която чувстваше, че трябва да избягва.
— Може и да е.
— Не мислиш, че това е причината да…
Джакоби млъкна, заслуша се в гласът по телефона, после отвратен поклати глава..
— Какво?
— Проследили са го до Лоуър Ийст Сайд. Вероятно се е обадил от някоя от строителните зони. Още само трийсет секунди и…
— Разполагаме с нещо по-добро от това да проследяваме някакъв смотан уличен телефон — каза Харисън. — Имаме стария му адрес! — Той грабна сакото си и се запъти към вратата.