— Къде отиваме?
— Не „ние“. Аз. Отивам в Монро.
След като пристигна, на Харисън му трябваше по-малко от час, за да се добере до фамилията на Пластичния хирург.
Първо се обади в пожарната на Монро, за да вземе адреса на пожара от миналата нощ. После отиде до тухлената фасада с надпис „Кметство“ и откри номера на парцела и сградата. След това не бе трудно да прегледа списъка със собствеността. Господин и госпожа Елууд Скот бяха настоящите собственици на земята и овъглената черупка на едно ранчо с три спални, която се намираше на нея.
Преди това бе имало само още едни собственици: господин и госпожа Томас Бейкър. Бе прекарал по-голямата част от живота си в Монро, но не помнеше нищо за семейство Бейкър. Обаче знаеше, откъде може да разбере: капитан Джереми Хол, шеф на полицията в Обединено селище Монро.
Капитан Хол не се бе променил много с годините. Все още бе с голямо шкембе, дълги бакенбарди и много ниско подстригана отстрани коса. В днешно време това беше модно сред хората от „занаята“, въпреки че Хол носеше такава прическа от поне трийсет години. Ако не беше акцентът му на кореняк от Бронкс, можеше спокойно да изпълнява ролята на червеноврат шериф в някой от онези филми за ченгета-южняци.
След като си размениха обичайните шегички и закачки за „местното момче напуска родния дом да стане голямо градско ченге и сега идва да разпитва малкото градско ченге“, се заловиха за работа.
— Бейкърсови от Норт Парк Драйв? — попита Хол, след като шумно изсърба каймака от димящото си кафе. — Кой може да ги забрави? Бяха майка, която предполагам, че бе разведена и три деца — две момичета и момчето.
Харисън си извади бележник.
— Името на момчето — как беше?
— Мисля, че Томи. Да — Томи. Сигурен съм.
— Него търся.
Очите на Хал се присвиха.
— Той е, нали? Работиш по делото с Пластичния хирург, нали?
— Правилно.
— И мислиш,че Томи Бейкър може би е твоя човек?
— Просто една възможност. Какво знаеш за него?
— Знам, че е мъртъв.
Харисън замръзна на място.
— Мъртъв? Не може да бъде!
— Със сигурност може! — без да се надига от стола, той изкрещя през вратата на кабинета — Мърф! Измъкни оная старата папка по делото Бейкър! Мисля, че беше от деветнайсти, осемдесет и четвърта!
— Осемдесет и четвърта? — попита Харисън. — По онова време той и Марта живееха в Куинс. Още не бяха се преместили обратно в Монро.
— Точно така. Наистина гадна история. Томи Бейкър бе на тринайсет, когато си го получи. А той беше този, който си го получи. Повярвай ми, получи си го!
Харисън стоеше мълчалив и начумерен, виждайки как цялата му теория се изпарява яко дим.
Старо Джеси спи. Стои до огледало до вана. Единствено огледало. Не обича тях. Джесито не трябва.
Взира в лице. Лошо лице. Зъби, зъби, зъби. И косми. Ръце прекалено тънки, прекалено дълги. Нокти. Никой няма мои нокти. Никой няма мое лице.
Лице не по-добре. Изял доста хубави лица, но лице същото. Все още причинява отвратен-уплашен поглед. Точно като у дома.
Помни у дома. Не иска, но мисли не тръгват.
Лица.
Сисито взело Мамито-лице. Хугаво лице. Томито взело Татито-лице. Не видял Татито. Никога не идва вече в къщи. Кого мое лице? Никога не видял къде дошло. Къде дошло мое лице? Мои ръце дошли?
Помни мазе вкъщи. Мрази вкъщи! Мрази мазе повече! Сложена верига около кръст. Дърпа и дърпа. Иска навън. Иска играе. Моля. Никой не дава.
Един ден, когато Мамито и Сисито навън, Томито води приятели. Дошъл долу мазе. Тълпа на стълби. Зяпат. Първи път вижда отвратен-уплашен поглед. Не разбира.
Приятели! Игра! Хвърля тях топка. Те бягат. Връщат с камъни и пръчки. Още отвратен-уплашен поглед. Хвърлят мен, удрят мен.
Правят плаче. Правят Томито смях.
Когато Мамито и Сисито навън, Томито идва с момчета и пръчки. Мушка и удря. Боли. Малко боли на кожа. Много боли вътре. Отвратен-уплашен поглед боли най-много. Мрази поглед. Мрази боли. Мрази тях.
Най-много мрази Томито.
Една нощ верига къса. Чака до стена за Томито. Наранява него. Наранява Томито отвън. Наранява Томито отвътре. Знае, защото дърпа отвътре навън. Томито тих. Тих, мокър, червен. Мамито и Сисито имат отвратен-уплашен поглед и пищят.
Мрази този поглед. Бяга. Крие. Никога не връща. До онази нощ.
Плаче още сега. Плаче тихо. Във вана. Така Джесито не чуе.
Харисън прелисти тънката папка с убийството на Томи Бейкър.
— Това ли е?
— Нямаше нужда да събираме тонове хартия — каза капитан Хол. — Имам предвид, че майката и сестрата бяха свидетели. Има няколко снимки в плътния плик отзад.