Харисън го отвори и отвътре изпаднаха няколко големи от черно-белите. Стомахът му веднага се сви спазматично.
— Боже мой!
— Да, беше на кайма. Изкормен от по-голямата си сестра.
— Неговата сестра?
— Мда. Изглежда е била някакъв урод.
Харисън усети, че подът се накланя под краката му и столът му се изплъзва.
— Урод ли? — каза, като се надяваше, че Хол няма да забележи трепереното на гласа му. — Как е изглеждала?
— Никога не съм я виждал. Избяга, след като уби брат си. Никой не е получил ни вест, ни кост от нея оттогава. Но тук има снимка на останалите от семейството.
Харисън се разрови из папката, докато не попадна на голям цветна семеен портрет. Вдигна го пред очите си. Четирима: двама възрастни, седнали в кресла, момче и момиче, на около десет и осем, коленичили на пода пред тях. Едно съвършено нормално американско семейство. Четири усмихнати лица.
Но къде е най-голямото ви дете? Къде е голямата ви сестра? Къде сте скрили това пето лице, докато позирате пред фотоапарата?
— Как й е било името? На тази, дето не е тук?
— Не съм сигурен. Май беше Карла? Погледни на първата страница под „Заподозрян.“
Харисън погледна.
— Карла Бейкър — галено „Карли“ — каза.
Хол се хилеше.
— Да бе. Карли. Не е лошо за някой, дето му предстои пенсиониране.
Харисън не отговори. Изпълни го недоловима тъга, докато се взираше в непълния семеен портрет.
Карли Бейкър… бедната Карли… къде все пак те криеха? В мазето? Заключена на тавана? Как се държеше брат ти? Достатъчно гадно ли, че да заслужава да бъде убит?
Вероятно.
— Предполагам, че няма снимки на Карли.
— Нито една.
То се знае.
— А някакво описание?
— Майката ни даде едно, но звучеше толкова откачено, че го хвърлихме. Искам да кажа, звучеше така, все едно, че момичето е наполовина паяк или нещо подобно! — Той изпразни чашата си. — По-късно проведох разговор по въпроса с доктор Албъртс. Каза ми, че по времето, когато хлапето се е родило, е извършвал раждания. Казва, че за около две седмици се били пръкнали цяла тумба чудовища едно след друго.
Стаята отново започна да се накланя под краката на Харисън.
— Случайно да не е било в началото на декември, 1968?
— Ами да! Ти откъде знаеш!
Почувства, че му прилошава.
— Налучках.
— Ъхъ. Както и да е. Доктор Албъртс каза, че си тарели, докато търсели причината, но тази групичка уроди — той ги наричаше „клъстър“ — си я имаше. Предполагаха, че определен брой майки са били изложени на някакво външно въздействие преди девет месеца, но каквото и да е било, отдавна е отминало. Оттогава няма чудовища. Разбрах, че повечето от тях и без това са починали скоро след раждането.
— Не всичките.
— Не това е важното — каза Хол, докато ставаше да си налее още една чаша от джазвето. — Някой ден, някой ще открие скелета й някъде в блатата на Хаскинс.
— Може би — Но не бих си заложил главата. Той вдигна папката. — Мога ли да получа ксерокопие от това?
— Искаш да кажеш, че Пластичния хирург е двайсетгодишно момиче?
Лицето на Марта ясно показваше недоверието й.
— Не просто някакво момиче. А урод. Някой, който е дотолкова деформиран, че всъщност не прилича на човек. Напълно необразован и вероятно умствено изостанал до дъно.
Харисън не се върна в Манхатън. Вместо това, се отправи право в къщи, на по-малко от миля от Кметството. Знаеше, че децата са на училище и че Марта ще бъде там сама. Ето това му трябваше. Имаше нужда да поговори с някой, който е много по-чувствителен от Джакоби.
Освен това, нещата, които бе научил от капитан Хол и делото Бейкър, бяха извадили наяве най-болезнените спомени на живота му.
— Чудовище — каза Марта.
— Мда. На външен вид — по рождение, а отвътре — създадено. Но има едно друго дете-чудовище, за което искам да поговорим. Не Карли Бейкър. Ани… Ан Харисън.
Марта си пое дълбоко въздух:
— Сестрата, за която ми разказа снощи?
Харисън кимна. Знаеше, че ще е болезнено, но трябваше да го направи, да го излее навън. Щеше да избухне под формата на хиляди гърчещи се парченца, ако не го направи.
— Бях на девет, когато тя се роди. Втори декември, 1968 — една седмица след Карли Бейкър. Седем паунда и четири унции2 ужас. Приличаше повече на риба, отколкото на човек.
Образът на сестра му се бе запечатал в дъното на мозъка му. И то след като с часове бе изучавал отврвтителното й лице. Само очите изглеждаха човешки. Останалото бе ужасно. Уста без устни, плосък нос, ниско чело, пръстите на ръцете и краката бяха разперени, така че повече приличаха на плавници, отколкото на човешки крайници, тялото бе издуто и покрито с бляскава кожа, която бе тъмо сиво-синя. Лекарите казваха, че цветът се дължи на порок на сърцето, дефект, поради който червената и синята кръв се смесват.