Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака
I
Ермантие разхождаше непохватно дебелите си пръсти по перфорираната страница и движеше устни, сбърчил угрижено чело. На някои места се връщаше назад и, стаил дъх, с ръмжене натискаше по-силно. Това пък какво е? И току обърсваше връхчетата на пръстите о ръкава си, защото плувваше в пот. И отново опипваше ядно. Колко дупки? Четири. Две горе, две долу. Тогава — коя буква? Коя, по дяволите?
„До гуша ми дойде! Да ме оставят на мира. Минало ми е времето да ходя на училище!“ — избухна той и захвърли учебника на системата Брайл, стиснал гневно пестници. Стовари силно юмрук върху кръглата масичка, изправи се, събаряйки стола си. Нещо падна зад него и се счупи със звънливия шум на натрошено стъкло. Той се обърна, дишайки шумно, изкривил уста в гримаса, прекалено едър, прекалено тежък в мрака, населен с крехки предмети, които му пречеха да мине, да се движи. Ругаеше тихо и отчаяно. Никога нямаше да успее! Вече два месеца залягаше до затъпяване. Огромните му ръчища, тъй сръчни навремето, когато трябваше да боравят с фини сечива, сякаш бяха изгубили чувствителността си сега, когато опипваха загадъчните релефи на системата. А и какъв смисъл имаше? Защо да се мъчи? За да може да чете „Клетниците“ или „Тримата мускетари“! Та четенето изобщо не го интересуваше! И никога не го е интересувало. Това беше известно на Кристиан. Тогава защо тя настояваше?
Плахо направи няколко крачки. Хълбокът му се отърка о някаква мебел. Не, беше камината. След цял месец още не беше способен да се ориентира в собствената си стая. А пък дръзваха да говорят за шесто чувство у слепците!
За миг остана неподвижен, опрял длан о стената като без сили, после отново затътри нозе. С десния си крак докосна страничната облегалка на креслото. Прозорецът беше там… Той беше пред прозореца, с лице, окъпано в светлина, може би и в слънце, а обграждащата го нощ беше все така непрогледна. Дори не беше тъмнина, а черна пустош. Преди, затвореше ли очи, затиснеше ли клепачи с пръсти, виждаше мрака — мрак, красив като дълбоко небе, където нямаше да закъснеят да закръжат слънца, където щяха да се източат млечни пътища и да избухнат букети звезди, и той мислеше, че това е тъмата на мъртвите очи. Какво ли не би дал сега, за да преоткрие у себе си туй гъмжило от небесни светила. Ала вече нищо. Ни сенки, ни празнота. Нищо. Внезапно се бе озовал в друга среда. Превърнал се бе в животно от друг вид; защо главата му продължаваше да прелива от образи? Защо неистово се мъчеше да гледа още със спомените си? Ето, в този момент зад невидимия прозорец той виждаше Рона, хълма Фурвиер… би могъл да преброи дърветата на брега. Всичко бе нарисувано в паметта му с чудна яснота. Защо?… Нима можеш да станеш твар душеща, ориентираща се по миризми и звуци, когато си обладан от света на зрящите?
Машинално забърса стъклото, което дъхът му трябва да бе замъглил. Десет часът. Стенният часовник в хола на приземния етаж бе ударил десет часа. Какво толкова се бавеха с товаренето на колата?
— Смятате ли, че няма да изпадне? — провикваше се Кристиан.
— Госпожата хич да не се коси — отвръщаше Клеман.
Преди пет месеца той не би дръзнал да отговори с такъв тон. Ермантие се отдръпна от прозореца и затършува из джобовете си. Къде ли е дянал цигарите си? Преди малко бяха до него на масичката, когато се потеше над метода на Брайл. Беше си взел една… и после? Като си помислиш само, че непрекъснато трябваше да си задава подобни въпроси… Всичко, което не му беше подръка, изчезваше, изпаряваше се… И следваха безкрайни предъвквания: бях там… станах… следователно… Цигарите вероятно бяха на килима, паднали заедно с учебника. Ермантие залази на четири крака, заопипва около себе си. Могъщият Ермантие, шефът на заводите Ермантие, пълзи по пода, за да открие цигарите си! И отново страхотен гняв заклокочи у него, той се блъскаше в краката на масата, в краката на стола, залутан, объркан, и тежки ругатни се откъртваха от него, но те само засилваха унижението му, вместо да го успокоят. Вратата се отвори зад него.
— Ама… какво правите там?… Ах, купата! Счупили сте я.
Той се надигна и обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът на Кристиан.
— Няма нищо — рече той. — Ще купя друга… Защо не почукахте?
— Но…
— Сто пъти казах да чукате, преди да влизате… Вие и другите… Искате да знаете защо съм… Нали виждате, търся си цигарите.
— Трябваше да повикате някой… Не мърдайте! Ще ги настъпите.
Пакетът цигари бе пъхнат в ръката му. Той долови парфюма на Кристиан.
— Къде сте?
— Тук. Събирам парчетата. Можехте да се нараните. Ами учебника! Добре сте го подредили!