— Добре, добре. Стига.
— Отслабнали сте… По-добре да ви се каже истината. Във ваш интерес е.
— О, в мой интерес. Може би в моя полза се опитвате да ми докажете, че с мен е свършено?
— Сякаш, бедни ми приятелю, се опълчвате срещу самия себе си. Познавате ли много хора, способни да се върнат на работа пет месеца след злополука като вашата? Хайде! Не можете да ми посочите нито един. Жив сте и това не е малко.
Той заобикаля масата и търси вратата на хола.
— Къде отивате? — разтревожено пита Кристиан. Не е ядосан. Просто е решил да пише на Лотие. Да изиска от него да му каже истината като между мъже. Лотие може да сгреши. И сигурно греши. Не ставаш слабоумен, само защото една граната ти е отскубнала очите. А и ако Лотие е имал да казва нещо, не е трябвало да се обръща нито към Кристиан, нито към Юбер.
Ермантие изкачва излъсканото дъбово стълбище. Стаята му е там, първата вляво. Спят в отделни стаи от злополуката насам. Той се затваря, пали цигара, сваля сакото, вратовръзката си. Съвсем уверено се насочва към работната си маса пред отворения прозорец. Морето е там, зад дюната, покрита с остри треви. Кристиан, дето толкова е загрижена за здравето му, още не си е направила труда да го заведе на плажа. Вярно, че ако му предложи, той ще откаже. Но би се чувствувал по-малко мрачен и тромав. Сяда, вади лист хартия и преценява колко трудна е задачата. Има ли мастило в писалката? Опитва перото върху опакото на дланта си и лизва кожата. Разпознава киселеещия вкус на мастилото.
Драги ми Лотие…
Няма начин да разбере дали буквите не се застъпват, дали думите не изскачат от реда. Взема линия, поставя я напреки на листа, за да има някакъв ориентир.
Пиша ви от нашата вила Бурин…
Но спира объркан, усетил, че перото му стига вече десния край на листа. Буквите, които изписва с такива усилия, сигурно са неразгадаеми. Драсканици на душевноболен. Лотие ще бъде ужасен. Той упорствува обаче, дръпва малко по-надолу линията, повдигайки я, за да не размаже мастилото, продължава.
Чувствувам се в отлично здраве…
За нещастие повдига ръка, търсейки фразата си, и вече не знае къде свършва току-що написаният ред. Откъде да продължи? Най-сигурно е от по-долу. Челото му плувва в пот. Дланите му също са мокри, но, опита ли се да ги избърше, няма да знае къде е и ще трябва да започва всичко отначало.
Жена ми обаче твърди…
Сякаш писалката води ръката накъдето поиска. Ермантие е залепил нос о листа като късоглед. Шумно си поема дъх през три-четири думи.
… че все още трябва да се внимава много.
Да можеше да прочете какво е написал. Мисълта му бяга. Вече е забравил началото на писмото. Ами пликът! Не се бе сетил за плика. Представя си ужасния почерк, чудовищния разкривен надпис, осеян с капки мастило. И кой би се съгласил да пусне подобно писмо? Клеман ли? Марселин? Та нали ще стане за смях. Тогава Кристиан? Не, достатъчно сцени. А и Лотие не е вече в Лион. Нали обикновено през юли е на почивка в Швейцария.
Ермантие смачква, извива, скъсва листа. Значи трябва да чака! Сваля очилата си, прокарва кърпичката си по мъртвите орбити, които смъдят от потта. Леко опипва челото, слепоочията си. Край. Вече не страда. Чувствува се както преди, с бистър ум и пълен с енергия. Тогава от какво се опасява Лотие? Шокът бе страхотен, спор няма. Сякаш главата му избухваше, пръсваше се на огнени отломъци, изпаряваше се в заслепяващ като светкавица блясък. Дни наред беше отнесен, безпаметен, като огромна маса бездушна плът. Сетне трябваше да слепва миналото си късче по късче. Паметта му се беше превърнала в нещо като албум с разбъркани снимки. Но хората от Морван имат здрави глави. И неговата бе устояла. В рода Ермантие не са свикнали да правят истории за някой и друг удар по чутурата. Вярно, злополуката дойде в лош момент, точно след преумората от тази зима, преминала в изтощителна работа над крушката. Очевидно не е лесно да си всеки ден в добро настроение, а какво да кажем, щом си неспокоен по характер и склонен към мрачни мисли. Никой обаче не хвърля на боклука, на гробището за старо желязо един четиридесет и шест годишен мъж под предлога, че бил сляп!
Ермантие отблъсква масата. Не бива да предъвква безспир все същите тревоги. Дали пък неврастенията, депресията, както казва Кристиан, не е именно това? Пипнешком се отправя към леглото, изтяга се лениво, По цял ден да бездейства и да се шляе, не, не приема такава жалка съдба. Завърта копчето на новия радиоприемник, един огромен Филипс, инсталиран в стаята му, и сменя, прозявайки се, станциите. Все музика? Нищо не разбира от музика. Прозява се отново. Все пак е леко изморен. Преди малко Клеман каза нещо. странно: „Може би други би трябвало да бъдат обвинени.“ Но точно това ли каза? Джазови ритми сменят певицата. Ермантие дреме. Много, много отдалеч чува глас, който съобщава метеорологичния бюлетин... "Размито движение на въздушния поток от запад… превалявания в Бретан и Вандея…" — Докато си помисли, че метеоролозите отново са сбъркали, и се унася… но внезапно очите му се отварят. Той вижда улици, градини, багри.